Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Чудесно, също както е чудесно да усещам косата ти на гърдите си.

Сара го погледна стреснато Очите му бяха затворени. Той очевидно се стараеше да не показва колко много го боли.

„Той сигурно дори не знае какво каза“ — помисли си тя.

— До огъня има малко топъл бульон. Трябва да пийнеш малко.

Кейс не отговори. Беше заспал.

Сара много внимателно приглади гъстата му коса назад, зави го добре и докосна челото му.

По него бяха избили ситни капчици пот от болката, но нямаше и следа от треска. Тя се усмихна и прекара пръстите си надолу по брадясалата му буза.

— Лека нощ, принце — промълви тя, мислейки си за това, че той харесва „Хамлет“.

Но изведнъж си спомни цялата пиеса и я полазиха студени тръпки.

Принцът умираше.

Сара се уви в едно одеяло и се сви на постелята си до Кейс. Дори когато заспа, пръстите й продължиха да държат китката му там, където биеше пулсът му, сякаш й беше необходимо доказателство, че той още е жив.

Сара беше на двора. Вадеше превръзките от чайника с вряща вода и ги простираше.

Няколко превръзки вече вдигаха пара в свежия утринен въздух. Слънцето току-що беше изгряло.

Високо над главата й един орел се рееше във въздуха.

„Стой далече от Спринг Каниън — предупреди тя безмълвно птицата. — Можеш да си сигурен, че онези бандити ще те застрелят само защото могат да го направят.“

— Продължавай да вариш тези парцали и от тях няма да остане нищо, освен конци. — Това беше Лола.

Сара простря и последната ивица и се обърна усмихната.

— Добро утро.

— Много си весела. Обзалагам се, че онзи престъпник вътре се чувства по-добре.

— Не знаеш дали Кейс е престъпник.

— Ха! Момиче, никакви други хора не идват тук, освен глупаци, а онзи там съвсем сигурно не е глупак.

— Може да е човек на закона.

— Няма значка — отговори Лола.

— Откъде знаеш?

— Прерових багажа му.

— Лола! Нямаш право!

По-възрастната жена погледна нагоре, сякаш можеше да намери отговора за глупостта на Сара някъде в небето.

— В багажа му има много обяви за издирвани престъпници от Тексас, още един пистолет, две пушки — хубави пушки — много патрони, още един кат дрехи, сапун, бръснач, бинокъл и около триста долара в злато. Носи също така малка чашка и чинийка, като кукленски, и всичко е прибрано и опаковано много грижливо.

— Нито едно от тези неща не го прави престъпник.

Лола изсумтя.

— Разликата между престъпника и ловеца на глави не е кой знае колко голяма.

— Името на Ют има ли го на някоя от обявите?

— На нито една. Предимно Калпепърови.

Сара изведнъж си спомни разговора между Аб и Кестър Калпепър.

После да не ми се вайкаш, когато онези тексасци ни проследят.

Тях не съм ги виждал.

Сара си помисли, че е виждала поне един от „тексасците“, които преследват Калпепърови.

— Недей да правиш тази горчива физиономия — обади се Лола. — Няма причина да лееш сълзи за такива като Калпепърови. Дори ако само половината от това, което пише на обявите, е вярно, те си заслужават смъртта. А Аб е най-лошият от всички.

Открадни или си купи някоя в Мексико. Или си вземи някоя индианка.

Ако реша, че вдовицата Кенеди има нужда от грижи, ще го направя лично и при това законно. Ще се оженя за нея.

— Какво са правили Калпепърови в Тексас? — попита Сара неспокойно.

— Предимно ограбваха банки, изнасилваха и убиваха. — Лола трепна и добави: — И продаваха деца на команчите, след като им правеха разни неща, които биха накарали и дяволът да се засрами.

Сара не поиска подробности. Просто преглътна и започнала изстисква вече студените парцали. Яростта в движенията й говореше повече от думи.

— Струва ми се, че Кейс може би има лична причина да преследва Калпепърови — каза тя след известно време.

— Вероятно — съгласи се Лола — Надявам се, че ще се вдигне на крака достатъчно бързо.

— Защо?

— Защото ще ни е нужен, ето защо.

— Какво имаш предвид?

— Калпепърови душат наоколо.

Стомахът на Сара се сви.

— Сигурна ли си?

— Ют е видял следите им.

Сара безмълвно изстиска още една превръзка. Не попита дали Ют е сигурен, че това са точно техните следи. Преди да започне да ограбва банки, той е бил най-добрият следотърсач в армията на запад от Скалистите планини.

— Конър знае ли? — попита след малко Сара.

— Вече му казах.

Сара затвори очи. Не можеше да си представи колко време ще издържат пет човека — единият от тях лошо ранен — ако бандите на Калпепърови и на Муди решат да нападнат ранчото. Единствената надежда, която имаше, се основаваше на категоричната заповед на Аб да не се забъркват в неприятности по-близо от три дни път на кон.