Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Едно момиче, което живее само като теб, не може да има много приятели.

— Аз не съм сама.

Аб погледна към Лола, после отново към Сара.

— Имам предвид мъже.

— Не се интересувам от мъже, мистър Калпепър. Въобще.

— Ами, в такъв случай, мисис, предполагам, че няма да имаш нищо против да ми върнеш моя човек.

— Ако някой от твоите хора е тук, можеш да си го вземеш веднага. Но тъй като не е така, можеш да го потърсиш на друго място.

Лицето на Аб се изкриви. Воднистите му сини очи придобиха странен блясък.

— Не бързай толкова, миси. Не съм някой боклук, който ти и тази стара курва можете просто да изхвърлите.

Всичката му предишна вежливост изчезна. Гласът му отново придоби оня тон, който Сара си спомняше. Тонът, с който казваше, че всички жени са безполезни гадини.

Но очите му я шокираха още повече. Никога не беше виждала толкова омраза, събрана в едни човешки очи.

— Не ме интересува езикът ти, мистър Калпепър — каза тя равно. — Ако обичаш, напусни ранчото ми.

— Дошъл съм за онзи пор, който уби двама от хората ми — озъби се той. — Дай ми го.

— Не знам за какво говориш — отговори Сара хладно — В ранчото „Лост Ривър“ няма убийци.

Мулето на Кестър направи няколко крачки наляво.

Пушката на Лола се вдигна предупредително. Тя освободи предпазителя и изгледа Кестър, сякаш беше гърмяща змия.

— Той е тук — каза Аб. — Видяхме следите му от „Испанската църква“ и те водят тук.

— Твоите роднини имали ли са пистолети? — попита Сара.

— Разбира се, че имаха. Те са Калпепър!

— В гърдите ли са застреляни?

— Калпепърови не са страхливци. Били са с лице към него.

— В такъв случай не е имало никакво убийство. Твоите хора просто са предизвикали човек, който не е бивало да закачат. И са платили за това с живота си.

Лицето на Аб се зачерви, после изведнъж пребледня.

— Човекът, който уби роднините ми, е в тази къща — каза той студено. — Дай ми го.

— Не — отвърна тя. — Той самият е на крачка от смъртта.

— На кого му пука? Дай ми го!

— Ако той оживее, можеш да му отмъстиш, но не и тук. Дотогава този човек е мой гост.

Аб се взираше в нея, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Въпреки че по гърба й се стичаше студена пот, Сара не мигваше. Насочи пушката си към корема му.

— Не сваляй очи от него — обади се Лола. — Независимо какво става.

— Няма. — Гласът на Сара беше изтънял. — Довиждане, мистър Калпепър. И, ако обичаш, не бързай да се връщаш. Не се отнасяме любезно с неканените гости.

От устата на Лола отново излетя струя кафява течност.

— Момичето иска да каже — отново се обади тя, — че ги застрелваме на място. Разбираш ли?

Аб разбираше. Това не му харесваше, както не му харесваше и насочената към него пушка.

От вътрешността на къщата се чу изстрел, последван от още два.

Сара трепна, но не свали погледа си — и пушката си — от Аб.

Лола дори не трепна.

Не се чу нищо повече.

— Вече започнахме да стреляме — каза Лола. — А вие, момчета, по-добре тръгвайте, ако не искате да получите малко олово.

Никой от двамата не посегна към пистолета си. Погледите им бяха в пушките, насочени към тях, заредени и готови за стрелба. Това, че ги държаха жени, не беше никакво успокоение.

Не беше необходима много сила, за да дръпнеш един спусък.

— Парнел! — извика Аб. Не получи отговор.

— Още някой от роднините ти? — попита любезно Лола. — Вие, момчета, наистина сте много невнимателни.

Аб не сваляше погледа си от Сара. Запомняше лицето й, тялото й, ръцете й, които държаха пушката.

— И твоят ред ще дойде — каза той. — И ще си го получиш лично от мен. Както и онова хлапе, което се е скрило в дърветата при потока. Дръж го под око, иначе няма да има с какво да се похвали пред момичетата.

Аб дръпна юздите Мулето му се обърна и тръгна. Мулето на Кестър го последва.

Никой от ездачите не се обърна.

— Продължавай да ги наблюдаваш — каза глухо Сара.

Лола се изплю още веднъж.

— Не съм вчерашна.

Без да отговори, Сара захвърли пушката си и се втурна към къщата. Хвърли един бърз поглед към ранения ястреб в ъгъла. Птицата явно беше изплашена от шума, но иначе й нямаше нищо.

Но същото не можеше да се каже за мъжа.

Кейс лежеше на пода в другия край на стаята. Главата му беше клюмнала. Стискаше револвера с двете си ръце Дулото му беше пъхнато в една цепнатина между дъските.

Във въздуха още се носеше миризмата на барут.

— Кейс?

Единственият отговор беше нечленоразделен звук. Не се обърна към нея.