Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Прегрява! И така може да се каже. Но разгонен като елен ще е много по-точно описание.

Това не му харесваше. Въобще. Ако сексуалните му желания се бяха събудили точно сега и нямаха намерение да го напуснат, това беше дяволски неприятно.

Особено с тази нежна вдовица с остър език.

— Пусни ме — каза той през зъби. — Мога да вървя и сам.

— Не говори глупости.

— Не говоря.

— Разбира се, че говориш — отвърна тя. — Ако паднеш, ще трябва отново да те мия. Можеш да се простудиш или да ти стане… нещо друго.

Кейс я погледна подозрително. Бузите й бяха порозовели и това нямаше нищо общо с усилията, които полагаше, за да му помага да се движи.

Сънят за сладостното отпускане, който го беше преследвал през изминалата седмица, изникна в съзнанието му.

Може би не е било сън.

— Внимавай! — извика тя.

Проклинайки, той пусна пушката и се подпря с две ръце на стената. Тя се озова между него и грубите дъски.

— Уф! — възкликна тя — Тежък си.

— А ти си мека. Прекалено мека. Проклятие, не съм го искал!

Той издаде някакъв звук и се наведе към нея. Устните й бяха с цвят на роза и блестяха. Бяха леко отворени, а в очите й се четеше изненада.

Ако първата им целувка беше нежна, то тази беше дълбока и гореща. Тялото на Кейс, притиснато към нейното, й пречеше да диша. Не можеше да направи нищо, за да спре езика му, който се плъзна покрай нейния и изпълни устата й.

Дори не можеше да помръдне, за да го отблъсне.

Реши, че трябва да понесе всичко това така, както бе понасяла съпруга си.

Само ако Кейс не беше толкова голям по онзи начин, помисли си тя, нямаше да е толкова лошо. И ако беше нежен…

С приглушен звук Кейс овладя силното си, неочаквано желание. Когато вдигна глава, видя, че лицето й е пребледняло, а устните й са станали тъмночервени от яростната му целувка. Зениците й толкова се бяха уголемили, че очите й се бяха превърнали в черни точки, посребрени по края.

Приличаше повече на изплашено момиче, отколкото на жена, завладяна от страст.

— Съжалявам — каза той, отвратен от себе си. — Изненада ме.

— А-аз те изненадах! — ококори се тя — Не съм направила нищо!

Той затвори очи, за да не вижда обвинението в нейните.

— Нараних устните ти — каза той тихо. — Това не се е случвало никога преди. Никога не съм бил груб с жена, дори тогава, когато все още се интересувах от това.

Отвори очи, но в тях вече не блестеше страст. Отново бавно наведе глава.

Сара си пое въздух, изплашена. Изненада се, когато върхът на езика му започна бавно и нежно да обикаля устните й. Това беше нежната целувка, която си спомняше отпреди, тази, която караше стомахът й да се свива.

— Кейс? — прошепна тя.

— Всичко е наред. Това е само извинение. Нищо повече…

Зъбите му нежно гризнаха там, където преди малко беше езикът му.

— Така боли ли? — попита той.

Тя поклати глава и устните й се докоснаха до неговите. Когато почувства как цялото му тяло се напрегна в отговор, тя се отдръпна толкова бързо, че главата й се удари в стената.

— Спокойно. Няма да ти причиня болка.

— Но аз… — започна тя, но спря, като видя смущението в очите му. — Кейс? Аз… аз не…

— По дяволите, зная, че не ме искаш. Не те и обвинявам. И аз не бих искал любовник, който се държи по-тромаво и от гризли.

Той се отдръпна от нея.

Замаяна, несигурна, люшкаща се между нежността и страха, Сара го гледаше как се отдалечава, подпрял едната си ръка на стената. Наведе се бавно и взе пушката, която беше използвал като патерица. Обърна се и я погледна, подпрян на приклада.

Когато тя понечи да му помогне да се върне в леглото, той я спря само с един поглед.

Нежността, съжалението и желанието ги нямаше вече. Очите му бяха студени като лед.

— Дори не бях пожелавал жена, откакто войната свърши — каза той равно. — Но те желая, Сара Кенеди.

— Аз… аз…

— Не се притеснявай, че мога да те насиля. Няма да го направя. Имаш думата ми.

След известно време тя кимна. Ако беше такъв, вече щеше да го е направил.

— Вярвам ти — каза тя тихо.

— Тогава повярвай и на това. — Очите му бяха някак далечни, както и гласът му — Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мен е мъртво, както се бях надявал.

— Няма да е зле да се поизпоти малко — каза Ют. — Това помага на човек да оздравее.

Сара хвърли още малко зърно на пилетата. Гост, кучето, което ги пазеше, когато не беше с козите на Лола, излая откъм върбите.

Както повечето от живите създания в ранчото „Лост Ривър“, Гост беше дошъл тук повече мъртъв, отколкото жив.