Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Ето ти водата — каза Ют.

— Благодаря — Тя взе тенджерата и погледна в малките черни очи на Ют. — Чичо Уилям — каза тя тихо — ми е казвал, че чистата рана заздравява по-лесно от мръсната, а всяка жена знае, че топлата вода и сапунът измиват по-добре от студената вода.

Ют кимна.

— Не искам да кажа, че те подценявам. — Тя докосна покритата му с белези ръка. — Просто исках да го знаеш, за да знаеш какво да правиш, ако някой ден се нараня.

— Господ няма да го позволи.

— Господ е зает.

— Никога не е твърде зает за ангелите си.

С тъжна усмивка, Сара се обърна отново към Кейс. Бавно, внимателно, тя почистваше раните му и не спря, докато не започна да вижда само разкъсана плът и прясна кръв. Една от раните на крака беше високо от вътрешната страна на бедрото. Опипа внимателно мястото и не откри никаква подутина. Вътре нямаше олово. Куршумът просто бе отнесъл част от месото, без да остава в плътта.

Другата рана на крака му беше по-дълбока, по-сериозна. Кървеше обилно, но не на тласъци. Не беше от тези рани, за които чичо й й беше казвал, че означават неминуема смърт.

— Куршумът излязъл ли е? — попита Лола.

— Не — въздъхна Сара. — Ако съдя по ъгъла, по който е влязъл, трябва да е някъде дълбоко от задната страна на бедрото му. Ако не е засегнал костта…

Лола пъхна ръката си под бедрото Пръстите й напипаха незасегната кожа и мускул. Търсеше куршума. Не трепна, когато Кейс изстена.

Но Сара трепна.

— Имал е късмет — каза по-възрастната жена. — Не е засегнал костта.

— Сигурна ли си?

— Да Напипвам го. Ют, подай ми ножа си. Ще го извадя много бързо.

— Чакай! — каза Сара.

Лола я погледна учудено.

— Ще заздравее по-добре, ако няма олово.

— Знам. Просто…

Гласът на Сара заглъхна. Не знаеше как да обясни на Лола, че мисълта да разреже гладката, мускулеста плът на Кейс предизвиква у нея тревога, тъга и гняв едновременно.

— Добре ли си, сестричке? — попита Конър. — Изглеждаш малко бледа. Може би ще е по-добре, ако оставиш това на нас.

— Добре съм — рязко отговори Сара. — Ют беше прострелян доста по-лошо, когато го намерихме. А аз го разрязах и заших доста добре, не помниш ли?

— Помня, че след това повръща — промърмори брат й.

— Е? — обади се Лола, преди още Сара да е отворила уста. — Първо е направила каквото трябва, а това е всичко, което има значение в такива случаи. Ти вече доста повръща, момче, а ми се струва, че си забравил.

Конър присви зелените си очи и преглътна думата, която със сигурност щеше да му докара още мърморене от страна на по-голямата му сестра.

— Ют — обади се Сара, — обърни Кейс на една страна. — Ще извадя куршума със скалпел.

— Аз ще го обърна — каза Конър.

Тя го погледна изненадана. Все още продължаваше да мисли за него като за онова деветгодишно момче, което плачеше на гроба на родителите си. Но малкото й братче вече почти беше станало мъж. Едър, по-висок от нея с една глава и два пъти по-силен.

Той расте твърде бързо, осъзна тя с внезапен страх.

„Ако не намеря скоро това испанско съкровище, ще стане твърде късно. Конър ще напусне това място и ще изчезне, за да намери смъртта си някъде. Той заслужава повече. Умен е. Може да стане лекар, съдия или учител като баща ни.“

Кейс изстена отново, когато Конър го обръщаше.

— Внимателно! — веднага извика Сара.

— Той е в безсъзнание.

— А какво искаш, да ти пее химни ли? Боли го, въпреки че не е съвсем буден.

— Можеш да се обзаложиш — каза Ют. — Защото ако беше буден, нямаше да издаде и звук.

— Откъде знаеш — попита Конър.

— Видях го в „Испанската църква“. Той е спокоен и уравновесен човек. Не мисля, че обича да изглежда слаб.

Конър продължи да го обръща, този път по-внимателно.

Куршумът образуваше бучка точно под кожата на бедрото му.

— Нали ти казах — каза Лола.

Сара не отговори. Просто взе скалпела, пое си тайно въздух и си каза наум, че ще реже просто едно парче телешко.

Беше нужен само един бърз разрез. Куршумът изскочи и се търкулна по утъпканата глина, която представляваше подът на къщата.

Конър се наведе бързо и взе оловото. Движението му беше някак тромаво. Той все още не беше свикнал с тялото си, което се променяше толкова бързо.

— Ето го — каза той и подхвърли куршума към Ют. — Можем да го стопим и да излеем друг куршум.

Ют хвана парчето олово, изръмжа нещо и го пъхна в джоба си.

— Жалко, че я няма гилзата — добави Конър.

— За Бога — каза Сара, — само идиот би кървил толкова, ако е ранен само с гилза.