Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Не знам. Ако раните му не се инфектират…

— Ти успя да вдигнеш Ют на крака.

— Имах късмет. Той също.

— Може би и този тук ще има късмет.

— Надявам се.

Тя се изправи и се огледа наоколо, мислейки за всичко, което трябваше да се свърши.

— Трябва да се донесе още вода, още дърва да си пригодя някаква постеля до Кейс, Лола сигурно ще има нужда от помощ за билките…

— Аз тръгвам — обади се Конър.

Сара се усмихна, когато брат й излезе от къщата. Той беше добро момче, като се изключи онзи неспокоен поглед, който се появяваше понякога в очите му и който я държеше будна нощем.

„Конър има нужда да вижда и други хора, освен бивши престъпници — помисли си тя. — Трябва да намеря това съкровище. Просто трябва да го намеря.“

Кейс изстена тихо и се опита да седне. Тя веднага коленичи до него, притискайки раменете му назад. Той я отмести настрани, сякаш беше сламка. Седна, разтърси глава, опитвайки се да си спомни. Тя сложи ръка на главата му и започна да му шепне успокоително, както правеше с ранените си ястреби.

— Кейс, Кейс, чуваш ли ме?

Очите му бавно се отвориха и я погледнаха.

Странна комбинация от сиво-синьо-зелено. Може би по-скоро бледозелено. Ясни като зимен ден и толкова дълбоки. Но по-студени.

— Сара? — гласът му дращеше. — Сара Кенеди?

— Да, това съм аз. Легни, Кейс.

Тя отново натисна раменете му.

— Какво се случи? — попита той глухо.

— Ранен си. Ют те открил и те доведе тук.

— Калпепърови?

— Реджиналд и Куинси.

— Трябва да стана — промълви той. — Те ще ме проследят.

— Съмнявам се. От това, което казва Ют, излиза, че единственото място, където ще отидат, е адът.

Кейс премига и разтърка очите си. Лявата му ръка направи движение, сякаш да извади пистолет. Но пръстите му не откриха нищо, освен гола кожа.

— Пистолетът — каза дрезгаво той. — Къде е?

— Легни. Не би могъл да надвиеш и пиле в това състояние.

Кейс отблъсна Сара и се опита да стане, но изпита остра болка. Сподави един стон и се отпусна отново в леглото.

— Трябва да стана.

— Ще ти донеса револвера, ако лежиш мирно — бързо каза тя. — Моля те, Кейс. Ако се движиш, ще започнеш отново да кървиш и ще умреш!

Тревогата в гласа на Сара сякаш му подейства. Остави се отново да го завие. После я видя със замъглените си от болката очи как става и отива за револвера му.

Както винаги, Сара беше облечена с мъжки дрехи. Полите и фустите само й пречеха, когато се катереше по каменните каньони в търсене на съкровището, когато се грижеше за болни животни или когато яздеше някой от мустангите, които Конър и Ют бяха хванали.

— Мъжки дрехи — каза провлечено Кейс.

— Какво?

— Панталони.

Тя се изчерви силно.

— Аз… ъъъ… ами…

Лицето й пребледня, когато си спомни как изглеждаше Кейс, когато го съблече. Дори целият в кръв и полумъртъв, той успя да накара сърцето й да ускори биенето си.

„Глупачка — скара се тя на себе си. — Само защото те е целунал толкова сладко не означава, че няма да те нарани, за да си достави удоволствие.

В края на краищата, той е мъж.

Голям мъж.“

— Ще ти донеса ризата веднага щом я почистя от кръвта — каза тя. — Но не бива да я обличаш, нито панталоните, още известно време. Триенето ще пречи на раните ти да заздравеят.

Той изглеждаше объркан.

— Говорех за твоите дрехи, не за моите — каза колебливо той.

— Добре — отвърна тя. — Защото в момента нямаш никакви дрехи.

Той се опита да каже нещо, но съзнанието му отново се замъгли. Затвори очи, стисна зъби, стараейки се да не припадне.

Но знаеше, че в тази борба не би могъл да бъде победител.

Той се остави Сара да го бутне назад върху постелята. Когато тя се наведе, за да подпъхне завивките под раменете му, една от плитките й падна напред и погали бузата му като коприна.

— Рози — промълви Кейс.

— Какво?

Той отвори очи. Взря се в нейните, които бяха сиви като сребро — състрадателни, тревожни и възхитени едновременно.

— Рози и слънце — каза глухо той. — Аз те целунах.

— Да — прошепна тя. — Ти ме целуна.

— Това е най-глупавото нещо… което някога съм правил.

— Какво?

Не получи отговор. Кейс беше изпаднал в безсъзнание.

Сара седеше до леглото, в което неспокойно спеше Кейс. Освен за да се погрижи за ранения ястреб, през последните три дни тя почти не беше напускала мястото си.

— Ем… — каза той дрезгаво. — Емили.

От болката в гласа му Сара потръпна.

Не знаеше коя е Емили. Знаеше само, че Кейс я обича. Казваше и други имена — Тед и Белинда, Хънтър и Морган — но когато произнасяше името Емили, в гласа му звучеше силна болка.