Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Нямаше комин за огъня и пушекът просто се стелеше из помещението и към него се присъединяваше и димът от цигарите и пурите. Ако вятърът духаше достатъчно силно, въздухът малко се прочистваше, но пък ставаше много студено.

— Някой да е виждал падрето? — попита Кейс непринудено.

— Няма защо да бързаш — обади се Куинси, без да вдига поглед от парцаливите си карти. — Ей го там — спи като Спящата красавица.

Кейс погледна към бармана и кучето.

— Това жена му ли е?

Един от мъжете се засмя. Посивялата му коса беше отрязана с нож до раменете като на индианец, а на челото му имаше лента, която придържаше косата му назад. Лентата не беше просто някакво парче плат, нито пък беше от кожа. Беше изтъкана с някакви шарки, които не бяха нито индиански, нито европейски.

Въпреки че нямаше много приличен вид, този човек не беше от бандата на Муди.

„Това е старият престъпник, когото наричат Ют“, помисли си Кейс. „Сигурно е дошъл, за да купи някои продукти за Сара.“

Или за себе си. Няма да е първият човек, откраднал от вдовица и едно хлапе.

Ют погледна към спящия мъж и кучето, засмя се отново и се обърна към Кейс. Очите му бързо се присвиха, като чели го преценяваше.

Дори и да беше така, Ют не каза нищо, нито пък направи нещо, за да привлече вниманието върху него.

— Ей, старец, отказваш ли се, или продължаваш? — озъби се Реджиналд към Ют.

Гласът му звучеше така, сякаш губи.

Ют взе една шепа сребърни монети от масата и ги пусна в джоба си. После се усмихна на Реджиналд с беззъбата си усмивка и му каза на испански, че майка му е курва, а сестра му ходи на четири крака.

Мъжът от лявата страна на Реджиналд се усмихна леко, но нито един от двамата Калпепърови не знаеше достатъчно испански, за да разбере обидата.

— Ей, не можеш така да ми вземаш парите, без да ми дадеш възможност да си ги върна! — каза Реджиналд.

— Ела отново при новолуние — отговори му Ют. — Но…

Каквото и да искаше да каже Реджиналд, то бе прекъснато, когато Ют ритна масата и скочи на краката си с бързина, учудваща за възрастта му.

Докато останалите играчи се осъзнаят, той вече беше прав, очаквайки това, което щеше да се случи. В ръката му имаше зареден пистолет. Пръстът му беше на спусъка.

— При новолуние — каза отново той.

Кейс се стараеше да не мърда. Държеше ръцете си на показ — вежливост, която не остана незабелязана. Ют му хвърли една от беззъбите си усмивки и излезе заднишком от помещението, преди двамата Калпепърови да са успели да му попречат.

— Ще застрелям в червата това копеле — каза Реджиналд.

— Но няма да го направиш днес — отговори Куинси. — Днес играем карти. Цепи, Бийвър.

Мъжът, наречен Бийвър, взе картите и цепи. Падрето изхърка.

Кейс отиде до огъня и ритна падрето в задника. Но той продължи да хърка.

— Човекът се наслаждава на собственото си уиски — каза Кейс, без да се обръща конкретно към някого.

— Насмуках се като въшка — каза Реджиналд. — Дай ми парите, Куинси.

— Ти последния път не ми плати.

— Голяма работа. Нали съм ти брат!

— Полубрат.

— Голяма работа.

Реджиналд се обърна с гръб към масата. Очите му се спряха на първото нещо, което застана пред погледа му. Кейс.

— Не съм ли те виждал? — попита Реджиналд.

— Бил съм тук-там.

— А къде си бил напоследък?

Бийвър погледна разтревожено към тях над картите си. Да попиташ някого откъде е, беше не само невъзпитано, беше опасно. Реджиналд може и да беше твърде раздразнен, за да не забележи колко самоуверен е непознатият, но Бийвър не беше.

Започна инстинктивно да се оглежда за място, където да се скрие, когато запищят куршумите. Нямаше намерение да помага на Реджиналд. Ако питаха него, имаше твърде много Калпепърови, които се навъртат наоколо. Един повече или по-малко нямаше кой знае какво значение.

— Там — каза Кейс.

— Ъ?

— Попита ме къде съм бил — отговори спокойно Кейс — и аз ти отговарям.

Реджиналд бързо се изправи.

— Там — повтори той. — Абе, що за отговор е това?

— Единственият, който ще получиш.

Куинси също скочи на крака. Бийвър се хвърли към един от ъглите на бара, надявайки се, че там ще е по-безопасно.

— Дните ти са преброени, момче — каза Куинси. — Или не можеш да броиш?

— Мога да броя, но не броя въшки.

— Наричаш ни въшки? — попита Реджиналд.

— Не аз — отговори Кейс. — Защо да обиждам въшките?

Със скоростта на нападаща змия двамата Калпепърови посегнаха към пистолетите си.

По дяволите, тези момчета са бързи!