Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Конят не спря да пасе дори когато Кейс го оседла набързо, почисти копитата му и затегна седлото.

Както винаги Кейс провери двуцевната си карабина и другия пистолет, преди да се качи на коня. И както винаги установи, че са в бойна готовност. Пъхна ги в кобурите им, привързани към седлото.

Нямаше нужда да проверява револвера си. Беше свършил тази работа веднага щом се събуди.

Бързо привърза самара и завивките, хвана юздата на Крикет и се огледа за нещо, което би могъл да забрави.

По земята нямаше нищо друго, освен следи. Кейс не беше от хората, които забравят.

Жребецът вдигна глава, за да му сложат юздата. От двете страни на муцуната му висяха зелени снопчета трева.

Кейс изръмжа с отвращение.

— Знам, че ми се присмиваш, дяволе.

Въпреки грубите си думи, той сложи юздата внимателно. Беше научен да цени хубавите коне така, както разумните мъже ценят доброто оръжие. Грижи се за тях и те ще ти отвърнат със същото. За нещастие, хората не са като конете и оръжията. Така щеше да има по-малко войни.

Метна се на седлото с бързо движение. Крикет не сви уши и не трепна, както правеха много от конете на Запад. Той приемаше да бъде язден по същия начин, по който приемаше утрото — просто като още една част от живота.

— Хайде, Крикет. Трябва да проверим онзи мръсен бар. Да видим дали онова еднооко падре този път ще бележи картите по-добре.

Късно следобед Кейс стигна до мястото, което всички присмехулно наричаха „Испанската църква“.

Отчасти името идваше от факта, че огромната скала, която представляваше задната стена на сградата, приличаше на испанска църква. Но само ако си пиян. Името дължеше произхода си главно на първия собственик на бара, Падер Гюнтер. Падер бързо бе преиначено в „падре“. Оттогава на всеки, който работеше на това място, му викаха „падре“.

Прякорът „Испанската църква“ беше част от това място, така както и лошата му репутация. Но поне тя беше наистина заслужена.

Селището представляваше няколко постройки, пръснати по течението на река Котънуд. През почти цялото време „реката“ беше само едно малко поточе, но пък течеше през цялата година, което беше рядкост за тази част на Запада.

„Испанската църква“ нямаше истинска улица, нямаше сграда, която да заслужава това име, нямаше и обор. Добитъкът се поеше в същата кална локва, от която се взимаше питейна вода за хората.

Кейс наблюдаваше с бинокъл „Испанската църква“ от върха на един близък хълм. Виждаше осем животни, завързани по протежение на потока.

Две от тях бяха дорести мулета.

Но колкото и да ги разглеждаше, нямаше как да разбере кои от Калпепърови са в така наречения бар.

— Добре направи, че прекара нощта в ядене — каза той на Крикет. — Долу едва ли има нещо подходящо.

До потока пасяха твърде много животни. Ездачите им прекарваха дните и нощите си в пиене, докато им свършат парите.

— Може би едно от тези мулета е на Аб — каза замислено Кейс. — Може би ще отрежа главата на змията и ще оставя тялото да се гърчи, докато умре само.

Може би…

Устата му се сви в жестока линия под наболата брада. В продължение на още няколко минути Кейс преценява предимствата и опасността от влизане в селището.

Ако Аб е там, Кейс щеше да бъде разпознат, но не като един от „тексасците“, които преследват Калпепърови.

Аб ще види в него стрелеца, нает в Рубинените планини от наскоро починалия Гейлорд Калпепър. Калпепърови се опитаха да си направят лагер, като заграбят фермите „Бий Бар“ и „Ладър Ес“ от законните им собственици.

Но не сполучиха.

Това, което Кейс не знаеше, бе дали някой се бе досетил, че тогава той помогна на фермерите.

Ако Аб знаеше, щеше да го застреля на място.

Има само един начин да разбере, реши в крайна сметка той.

Извади бавно револвера си, завъртя цилиндъра, за да го провери още веднъж, и го върна в кобура. Извади още един цилиндър от джоба на сакото си, провери и него и после го прибра.

„Няма да е лошо, ако Хънтър е зад гърба ми, когато отида там“ — помисли си той.

После си спомни за Елиза, която обичаше Хънтър така, както малко мъже са обичани.

„По-добре, че Хънтър е в Рубинените планини. Ако аз не се върна, няма да почерня никоя жена и няма да оставя гладни сирачета.“

Яхна Крикет със същите пестеливи движения, с които правеше всичко. Ръстът му не правеше впечатление, докато не застанеше до други хора. А така беше просто още един тих конник, който се чувстваше на коня така, сякаш е роден върху него.