Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Стреляйте! — заповяда Зои.

— Недейте! — извиках аз.

Но стрелите на ловджийките вече бяха полетели. Първата уцели мантикора в шията. Втората — в гърдите. Чудовището се олюля и отстъпи назад.

— Това не е краят, ловджийки! Ще си платите за това!

И преди някой от нас да успее да реагира, мантикорът, с Анабет на гърба си, скочи от ръба на скалата и изчезна в мрака.

— Анабет! — изкрещях силно аз.

Понечих да хукна след нея, но враговете ни не се бяха отказали. От хеликоптера се разнесе яростно пук-пук-пук — обстрелваха ни с картечници!

Повечето ловджийки хукнаха обратно към дърветата, край отпечатъците им в снега се появиха малки дупки от куршумите. Меднорусото момиче обаче не помръдна от мястото си.

— На простосмъртните не им е разрешено да гледат как ловувам — обяви тя.

Вдигна рязко ръка и хеликоптерът експлодира в облак прах — не, не беше прах. Черната метална машина се превърна в ято гарвани, които отлетяха в нощта.

Ловджийките излязоха напред.

Зои зърна Талия и се спря рязко.

— Пак ли ти! — изсъска тя презрително.

— Зои Нощната сянка — отвърна с разтреперан от гняв глас Талия. — Абсолютно навреме, както винаги.

Зои ни огледа.

— Четирима полубогове и един сатир, господарке.

— Да — кимна по-малкото момиче. — От лагерниците на Хирон, предполагам.

— Анабет! — обадих се аз. — Трябва да ни позволите да я спасим!

Тя се обърна към мен.

— Съжалявам, Пърси Джаксън, но нищо не може да помогне на приятелката ти.

Опитах се да се изправя, но няколко от ловджийките ме задържаха.

— Не си в състояние да се хвърляш от скали — продължи меднорусото момиче.

— Пуснете ме! — настоях. — За какви се мислите?

Зои пристъпи напред, сякаш се канеше да ме удари.

— Недей — спря я господарката й. — Не го пра̀ви от непочтителност. Просто не е на себе си. И не разбира.

Погледна ме, очите й бяха по-студени и по-ярки от зимната луна.

— Аз съм Артемида. Богинята на лова.

След като доктор Торн пред очите ми се превърна в чудовище и скочи от ръба на скалата, отнасяйки със себе си Анабет, едва ли нещо можеше да ме смае повече. Но когато това дванайсетгодишно момиче заяви, че е богинята Артемида, в отговор само измучах нечленоразделно:

— Ъъъ… О!

Но това не беше нищо в сравнение с реакцията на Гроувър. Той ахна, изведнъж се свлече на колене в снега и запелтечи:

— Благодаря ви, господарке! Вие сте… Вие сте толкова… Ъъъ…

— Стани, козльо! — сръга го ядосано Талия. — Има много по-важни неща! Анабет е в опасност!

— Чакайте малко! — обади се в този момент Бианка ди Анджело. — Пет минути почивка!

Всички се обърнаха към нея. Тя започна да ни сочи с пръст един по един, сякаш се мъчеше да свърже отделни точки в очертание, което да има някакъв смисъл.

— Кои… кои са тези хора?

Строгото изражение на Артемида се смекчи.

— По-добре ще е да ми кажеш кои сте вие, мило дете. Кои са родителите ви?

Бианка смутено погледна брат си, гледащ смаяно богинята.

— Родителите ни са мъртви — отвърна тя. — Ние сме сираци. Банката плаща от наследството ни таксите за училище, но…

Замълча. Сигурно си личеше, че не й вярвахме.

— Какво? — извика тя. — Истината ви казвам!

— Утробата на бог те е родила — обади се Зои Нощната сянка. Тя говореше странно, все едно четеше от някаква стара книга. — Единият ти родител е бил простосмъртен. Но другият е бил от Олимп.

— Участвал е в олимпийските игри?

— Не — отвърна Зои. — Бил е бог.

— Супер! — възкликна Нико.

— Не! — Гласът на Бианка потрепери и се прекърши. — Не е супер!

Нико заподскача нетърпеливо, все едно едва се стискаше да не изтича към тоалетната.

— Зевс наистина ли притежава мълния с шестстотин точки щета? Получава ли допълнителни точки за…

— Млъкни, Нико! — Бианка вдигна ръце към лицето си. — Това не е глупавата ти игра „Митомеджик“! Богове не съществуват!

Колкото и да бях притеснен за Анабет — от всичко на света най-много исках да се втурна веднага по следите й, — нямаше как да не ми стане мъчно за тях. Много добре помнех какво ми беше, когато научих, че съм полубог.

На Талия това чувство сигурно също й беше познато, тъй като гневните пламъци в очите й утихнаха.

— Бианка, знам колко невероятно звучи. Но боговете все още съществуват. Повярвай ми. Те са безсмъртни. И когато им се родят деца от обикновени простосмъртни, деца като нас… Животът ни е пълен с опасности.