Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Седни, Пърси Джаксън — подкани ме богинята.

Настаних се срещу нея на земята. Тя ме оглеждаше изпитателно и аз се смутих. Толкова стари очи, а лице на момиче.

— Изненадан ли си от възрастта ми? — попита тя.

— Ъъъ… малко.

— Бих могла да се появя пред теб като възрастна жена или като пламък, или каквото друго реша, но предпочитам да съм момиче. Това е средната възраст на моите ловджийки и на всички девойки, на които съм покровителка, преди те да поемат по друг път.

— Да поемат по друг път? — повторих въпросително аз.

— Да пораснат. Да започнат да се занимават с момчета. Да оглупеят и да загубят решителността си. Да забравят кои са.

— Аха.

Зои седна вдясно от богинята. Гледаше ме така, все едно бях виновен за всичко, изброено от Артемида, като че ли аз бях измислил появата на мъжете на този свят.

— Прости на ловджийките ми, че не те приветстват с добре дошъл сред нас — продължи Артемида. — Много рядко приемаме в лагера си момчета. По принцип на ловджийките е забранено да общуват с тях. Последното, което се опита да надникне при нас… — Обърна се към Зои. — Кое беше то?

— Едно момче в Колорадо — отвърна Зои. — Превърнахте го в джакалуп 2 2 Измислено животно от северноамериканския фолклор, заек с рога на антилопа — Бел.прев. .

— А, да — кимна доволно Артемида. — Обичам да превръщам мъжете в джакалупи. Така или иначе, Пърси, поканих те тук, за да ми разкажеш за мантикора. Бианка вече ме осведоми за… хм, обезпокоителните думи, които е изрекъл. Но тя може и да не е разбрала добре. Затова бих искала да чуя и теб.

Разказах й.

Когато свърших, богинята замислено положи ръка на сребърния си лък.

— Страхувах се, че това може да е отговорът.

— Миризмата ли, господарке? — приведе се напред Зои.

— Да.

— Каква миризма? — попитах.

— Появяват се зверове, които не съм ловувала от хилядолетия — измърмори Артемида. — Толкова древни, че почти съм ги забравила.

Взря се в мен напрегнато.

— Тази вечер дойдохме тук, тъй като усетихме мантикора. Но не по неговите дири бяхме поели. Повтори пак точно какво ви каза доктор Торн.

— Ами… „Мразя училищните танци.“

— Не, не, след това.

— Каза, че някакъв си Генерал ще ми обясни всичко.

Зои пребледня. Обърна се към Артемида и отвори уста, но богинята й даде знак да замълчи.

— Продължавай, Пърси — подкани ме тя.

— След това Торн заговори за някакво голямо движение…

— Раздвижване — поправи ме Бианка.

— Да, раздвижване. И после каза: „А накрая ще се появи и най-важното от тях — онова, което ще предизвика сгромолясването на Олимп!“

Богинята седеше така неподвижно, че можеше да мине за статуя.

— Може и да ме е лъгал — рекох.

Артемида поклати глава.

— Не, не е. Отдавна трябваше да се досетя, всички знаци бяха налице. Но сега най-важното е да открия това чудовище и да го убия.

Зои кимна, макар да си личеше, че се мъчи да прикрие страха си.

— Ще потеглим веднага, господарке.

— Не, Зои. Ще замина сама.

— Но…

— Тази задача е прекалено опасна дори и за ловджийките. Знаеш откъде трябва да започна лова. Не можеш да дойдеш там с мен.

— Както заповядате, господарке.

— Ще намеря това създание — закле се Артемида. — И ще го закарам на Олимп преди да е настъпило зимното слънцестоене. То е напълно достатъчно доказателство, за да убеди съвета на боговете за опасността, която ни заплашва.

— Значи знаете какво е това чудовище? — попитах.

Артемида стисна здраво лъка си.

— Молете се да греша.

— Боговете също ли се молят? — попитах изненадано аз, изобщо не ми беше хрумвала подобна възможност.

На устните на Артемида пробяга усмивка.

— Но преди да тръгна, Пърси Джаксън, имам една дребна задача за теб.

— Свързана ли е с превръщането в джакалуп?

— Не, за съжаление. Искам да придружиш ловджийките до лагера. Там ще са в безопасност до завръщането ми.

— Какво? — избухна Зои. — Но ние не желаем да ходим в лагера! Последния път, когато бяхме там…

— Да, знам — прекъсна я богинята. — Но съм сигурна, че Дионис вече ви е простил… онова дребно недоразумение. Имате право да използвате моята хижа там, когато пожелаете. Освен това, доколкото знам, вече са построили нови хижи на мястото на онези, които изгорихте.

Зои замърмори недоволно за глупавите лагерници.

— Остана да бъде взето последно важно решение. — Артемида се обърна към Бианка. — Направи ли своя избор, момичето ми?

— Все още се колебая — отвърна нерешително Бианка.