Рик Риърдън - Проклятието на титана

Почти… Като се изключеха болката в рамото ми и усещането за вина, което ме гризеше. Не исках да повярвам, че Анабет вече я нямаше. Но колкото и да ме беше яд на Талия, гузната ми съвест ми подсказваше, че тя беше права. Вината беше моя.

Какво беше започнала да ми обяснява Анабет в салона? Беше споменала, че е важно. Сега може би никога нямаше да разбера. Спомних си как дори не успяхме да потанцуваме на една цяла песен и оклюмах още повече.

Гледах как Талия обикаляше из снега край палатките, вървеше между вълците без страх. Спря и вдигна глава към „Уестовър Хол“, където вече всички светлини бяха угаснали и се виждаше само една голяма черна сянка над дърветата. Чудех се какво ли си мислеше.

Преди седем години бащата на Талия я беше превърнал в ела, за да я спаси от смъртта. Тя беше останала да се сражава сама срещу армия от чудовища на билото над лагера, за да даде възможност на приятелите си Анабет и Люк да избягат. Беше възвърнала човешкия си вид само преди няколко месеца и понякога застиваше толкова неподвижна, че човек можеше да я вземе за дърво.

След малко една от ловджийките ми донесе раницата. Гроувър и Нико се върнаха от разходката си и Гроувър ми помогна да се погрижа за рамото си.

— Кръвта ти е позеленяла! — възкликна очарован Нико.

— Не мърдай — заповяда ми Гроувър. — Вземи, хапни малко амброзия, докато превържа раната.

Потреперих, докато той слагаше бинта, но амброзията помогна. Имаше вкус на домашно приготвено шоколадова бисквитка, топеше се в устата и от нея в цялото ми тяло се разливаше топла вълна. Заради амброзията и вълшебното мазило, което Гроувър използва, само след няколко минути се почувствах много по-добре.

Нико порови из своята раница, която ловджийките му бяха донесли — нямах представа как бяха успели да се промъкнат в училището, без да ги видят — и извади няколко фигурки: древногръцки богове и герои. Разпознах Зевс с мълнията, Арес с копието и Аполон със слънчевата колесница.

— Хубава колекция — отбелязах.

Нико се усмихна.

— Вече съм ги събрал почти всички! Трябват ми само още няколко, но те се намират много трудно.

— Отдавна ли си запален по „Митомеджик“?

— От тази година. Преди това…

Той сбърчи вежди.

— Какво? — попитах.

— Не помня. Странно.

Изглеждаше объркан, но бързо се съвзе.

— Ще ми покажеш ли меча си?

Извадих Въртоп и обясних как като сваля капачката на химикала, той се превръща в меч.

— Страхотно! А какво правиш, когато му свърши пълнителят?

— Ами… не знам, не го използвам за писане.

— И наистина ли си син на Посейдон?

— Да.

— Значи би трябвало да си чудесен сърфист!

Гроувър едва се сдържаше да не избухне в смях.

— Стига, Нико! Честно казано, никога не съм се пробвал да се кача на сърф!

Той обаче продължи да ме разпитва. Често ли се карам с Талия, след като тя е дъщеря на Зевс? (Нищо не отговорих.) Ако майката на Анабет наистина е Атина, богинята на мъдростта, защо тя се е оставила мантикорът да я отнесе със себе си? (Едва се сдържах да не го удуша за този въпрос.) Анабет гадже ли ми е? (Към този момент вече бях готов да го натикам в един чувал с няколко парчета кърваво месо и да го хвърля на вълците.)

Предполагах, че всеки миг ще ме попита колко точки мощност имам в „Митомеджик“ и аз напълно щях да загубя самообладание, но ме спаси Зои Нощната сянка, която изведнъж изникна до нас.

— Пърси Джаксън.

Очите й бяха кафяви, носът й беше леко вирнат нагоре. Със сребърната диадема и гордата си осанка изглеждаше толкова царствена, че нямаше как да не скоча веднага.

— Да?

Тя ме огледа презрително, все едно бях торба с мръсни дрехи, която някой я е помолил да отнесе до пералнята.

— Ела с мен — рече накрая. — Господарката Артемида те призовава.

Зои ме заведе в последната палатка, която по нищо не се различаваше от останалите, и ми направи път да вляза. Бианка ди Анджело седеше до меднорусото момиче, което все още ми беше трудно да възприема като Артемида.

Вътре беше топло и уютно. Подът беше покрит с копринени килими и възглавници. В средата на бронзов мангал гореше огън — без дърва и без дим. Зад богинята, на загладена дъбова поставка, беше подпрян голям сребърен лък, изработен във формата на рога на газела. По стените висяха кожи: мечешка, тигрова и няколко други, които не успях да разпозная. Ако някой активист от движението за защита на животните видеше толкова много кожи на редки видове накуп, сигурно щеше да получи удар, но като богиня на лова Артемида вероятно можеше да възстанови всеки див звяр, който отстреляше. В първия момент ми се стори, че и коленете й са наметнати с кожа, но после осъзнах, че една жива кошута с гладка кожа и сребристи рога беше положила доволно глава в скута й.