Рик Риърдън: Проклятието на титана

В петък, след края на последния учебен ден преди зимната ваканция, мама ми събра в една раница малко дрехи и смъртоносни оръжия и ме закара в ново училище. По пътя минахме да вземем Анабет и Талия.

От Ню Йорк до Бар Харбър в Мейн се стигаше за осем часа с кола. По магистралата се сипеше мокър сняг. С Анабет и Талия не се бяхме виждали от месеци, но заради виелицата и мисълта за това, което ни очакваше, не можехме да се отпуснем да поговорим. С мама обаче беше точно обратното. Когато беше притеснена, тя не спираше да приказва. Когато най-накрая пристигнахме в „Уестовър Хол“, вече се беше стъмнило и Анабет и Талия бяха изслушали абсолютно всички срамни истории какъв съм бил като малък.

Талия избърса с длан запотеното странично стъкло и надникна навън.

— Супер — измърмори тя. — Ще бъде страшен купон.

„Уестовър Хол“ приличаше на замък на зъл рицар. Сградата беше построена от черен камък и имаше кули, тесни прозорци и големи дървени врати. Издигаше се на покрита от сняг канара между скована от лед гора и бушуващия навъсен океан.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви изчакам? — попита мама.

— Да, благодаря — отвърнах. — Нямам представа колко ще се забавим. Не се тревожи, ще се оправим.

— А как ще се приберете? Не мога да не се тревожа, Пърси!

Надявах се, че не съм се изчервил. Направо беше непоносимо, че трябваше да разчитам на майка си, за да ме кара с колата към моите битки.

— Успокойте се, госпожо Джаксън. — Анабет се усмихна уверено. Русата й коса беше скрита под скиорска шапка, от която надничаха сиви очи с цвета на океана. — Ще го пазим да не се набърква в неприятности.

Майка ми като че ли наистина се поотпусна. Тя смяташе Анабет за най-благоразумното дете на бог, стигало някога до осми клас. Беше сигурна, че Анабет редовно ми спасява кожата. И беше права, разбира се, но така или иначе на мен ми беше неприятно да го показва.

— Добре, деца — въздъхна мама. — Взехте ли всичко необходимо?

— Да, госпожо Джаксън — обади се Талия. — Благодаря, че ни докарахте.

— Имате ли сухи дрехи за преобличане? Записали ли сте си телефона ми?

— Мамо…

— Нали не си забравил амброзията и нектара, Пърси? Имаш ли златни драхми, за да се обадиш в лагера, ако се наложи?

— Стига, мамо! Ще се оправим. Хайде, момичета!

Мама като че ли се обиди и на мен ми стана кофти, но вече не издържах да седя в колата. Ако още веднъж чуех историята колко сладък съм изглеждал във ваната, когато съм бил на три години, щях да се заровя в снега и доброволно да се оставя да ме покоси бялата смърт.

Анабет и Талия слязоха след мен. Въпреки зимното яке, вятърът ме прониза като с леден кинжал.

След като колата се скри от поглед, Талия отбеляза:

— Майка ти е готина, Пърси.

— Свястна е — признах аз. — А твоята как е? Или с нея не поддържате връзка?

Веднага съжалих за въпроса си. Талия беше ненадминат майстор на убийствените погледи, може би заради пънкарския си вид — износен войнишки шинел, черни кожени панталони, най-различни верижки по китките и врата и дебело очертани с черен молив наситено сини очи, — но този, който сега ми хвърли, беше направо единайсет по десетобалната система.

— Не ти влиза в работата, Пърси!

— Хайде, да влезем вътре — намеси се Анабет. — Гроувър сигурно ни чака.

Талия погледна крепостта и потрепери.

— Права си. Чудя се, какво ли го е накарало да ни повика.

Взрях се в мрачните кули на „Уестовър Хол“ и измърморих:

— Едва ли е нещо хубаво.

Тежката дъбова врата се отвори със скърцане и тримата пристъпихме вътре, а силният вятър запрати след нас облак снежинки.

— Леле! — възкликнах смаяно.

Залата беше огромна. По стените бяха подредени бойни знамена и оръжия: стари пушки, двуостри брадви и всевъзможни други такива гадости. Да, знаех, че „Уестовър“ е военно училище, но все пак тази изложба беше убийствена. В буквалния смисъл на думата.

Бръкнах в джоба, където криех смъртоносния си химикал Въртоп. Имаше нещо гнило тук. Долавях опасност. Талия несъзнателно галеше сребърната си гривна — любимия й вълшебен предмет. Знаех, че в главите ни се върти една и съща мисъл. Предстоеше ни битка.

— Къде ли… — поде Анабет, но я прекъсна рязкото затръшване на вратата зад нас.

— Добре — измърморих аз. — Явно ще поостанем малко.