Рик Риърдън: Проклятието на титана

— Люк — обадих се аз. — За него работиш!

Устата му се сви презрително, когато произнесох името на стария си враг — бивш приятел, който на няколко пъти се беше опитал да ме убие.

— И представа си нямаш какви ги говориш, Перррсей Джаксън. Но ще оставя Генерррала да те просветли. Тази вечер ще му окажеш незабравима услуга. Той гори от нетърпение да се запознае с теб.

— Генерррала ли? — Изведнъж си дадох сметка, че и аз бях произнесъл думата с френски акцент и завалено „р“. — Кой е той?

Торн вдигна глава към хоризонта.

— А, ето го! Вашият транспорт пристигна.

Обърнах се и мярнах светлинка в далечината, над морето грееше лъч на прожектор. След това чух бръмчене на приближаващ се хеликоптер.

— Къде ни водите? — попита Нико.

— Оказва ти се голяма чест, момчето ми! Получаваш възможността да се присъединиш към една велика армия! Също като глупавата ти игра с карти и кукли!

— Не са кукли! Фигурки са! Вземете вашата велика армия и…

— Млъкни! — прекъсна го доктор Торн. — Ще размислиш и ще се присъединиш към нас, момче, обещавам ти. Защото в противен случай… и за друго бихме могли да използваме децата на боговете. Имаме за хранене стотици чудовища. Голямото раздвижване вече започна!

— Голямото какво? — премигах объркано аз. Бях готов на всичко, за да го подтикна да говори, докато не измисля как да се спасим.

— Раздвижването на чудовища. — Доктор Торн се усмихна злобно. — Скоро ще се събудят най-страшните и най-кръвожадните. Чудовища, които не са се появявали от хилядолетия. И те ще донесат смърт и разрушения, каквито простосмъртните не са сънували и в най-страшните си кошмари. А накрая ще се появи и най-важното от тях — онова, което ще предизвика сгромолясването на Олимп!

— О, Боже! — прошепна Бианка. — Тоя е напълно откачен!

— Трябва да скочим — отвърнах шепнешком аз. — В морето.

— Страхотна идея! И ти си откачен като него!

Не успях да възразя, тъй като в този миг нещо се стовари върху мен.

Сега като се замисля, ходът на Анабет беше направо гениален. Нахлупила шапката си невидимка, тя се хвърли върху нас тримата и ни събори на земята. На доктор Торн му трябваха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата си, и първият му залп прелетя над главите ни. Това даде възможност на Талия — вдигнала пред себе си вълшебния си щит Егида, и Гроувър да го атакуват в гръб.

Ако не сте виждали как Талия се впуска в битка, едва ли знаете какво е истински страх. Тя използваше дълго копие, което се появяваше от флакон с паралитичен спрей, който винаги носеше в джоба си. Но не то хвърляше в паника враговете й, а щитът, който беше копие на Егидата на Зевс, подарена му от Атина. На бронзовата му повърхност имаше отпечатък от лицето на горгона Медуза и макар че той нямаше силата да вкаменява, изглеждаше толкова кошмарно, че щом го зърнеха, в първия миг повечето хора се вцепеняваха от страх, а после побягваха.

Дори и доктор Торн трепна и изръмжа, когато го видя.

Талия пристъпи напред и размаха копието си.

— За Зевс!

Помислих си, че песента на чудовището вече е изпята. Талия замахна към главата му, но доктор Торн се озъби и отклони удара. Ръката му се превърна в оранжева лапа с огромни нокти и при досега им с щита се разхвърчаха искри. Ако не беше Егида, ноктите за секунди щяха да направят Талия на кайма. Тя обаче отскочи назад, като се приземи на крака.

Бръмченето на хеликоптера се приближаваше, но не смеех да се обърна да погледна.

Доктор Торн запрати залп от шипове към Талия и този път успях да видя как го правеше. Чудовището имаше опашка, кожена скорпионова опашка, на върха на която проблясваха остри шипове. Те отскочиха от Егида, но силата на удара събори Талия на земята.

Гроувър скочи напред. Вдигна тръстиковата си флейта към устните и засвири буйна мелодия, която идеално би подхождала на някакви пиратски танци. От снега се надигнаха зелени стъбълца и за няколко секунди дебели като въжета лиани се заоплитаха по краката на чудовището.

Доктор Торн изръмжа и започна да се променя. Нарасна пред очите ни и прие истинския си вид — с човешка глава и огромно лъвско тяло. Силната му бодлива опашка разпращаше смъртоносни шипове във всички посоки.

— Мантикор! — извика Анабет, която се беше появила до мен, тъй като когато се беше хвърлила върху нас, вълшебната й бейзболна шапка беше отхвръкнала настрани.

— Кои са тези? — попита объркано Бианка ди Анджело. — И какво е това?

— Мантикор? — ахна Нико. — Има мощност три хиляди в атака!