Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Опасности… — измърмори Бианка. — Като онова момиче, дето падна.

Талия извърна глава. Дори и Артемида изглеждаше уязвена.

— Не прибързвайте със скръбта си за Анабет — рече богинята. — Тя беше храбра девойка. Ако някой може да я намери, това съм аз.

— Защо не ни позволите да тръгнем след нея? — попитах.

— Защото тя не е тук. Не го ли усещаш, сине на Посейдон? Има някаква магия. Не знам как и защо, но приятелката ти просто изчезна.

Колкото и да ми се искаше да скоча от скалата след Анабет, нещо ми подсказваше, че Артемида е права. Анабет беше изчезнала. Ако беше долу в морето, щях да доловя присъствието й.

— Ааа… — Нико вдигна ръка, сякаш беше в класната стая. — А доктор Торн? Адски готино го надупчихте със стрели! Той мъртъв ли е?

— Той беше мантикор — обясни Артемида. — Да се надяваме, че повече няма да ни създава проблеми. Но чудовищата не умират. Те се появяват отново и затова трябва постоянно да бъдат преследвани и изтребвани.

— Защото в противен случай ще изтребят нас — добави Талия.

Бианка ди Анджело потрепери.

— Сега ми е ясно… Нико, помниш ли миналото лято онези, които ни нападнаха на улицата във Вашингтон?

— И преди това шофьора на автобуса — кимна Нико. — Дето имаше глава на овен. Казах ти, че не си измислям!

— Затова Гроувър бдеше над вас — обадих се аз. — За да ви защити, ако наистина се окажехте деца на бог.

— Гроувър ли? — Бианка се взря изненадано в него. — И ти ли си полубог?

— Ами, всъщност, съм сатир. — Той изрита кецовете си и показа копитата си. Бианка едва не припадна.

— Гроувър, обуй се веднага! — заповяда Талия. — Не е нужно точно сега да й изкарваш акъла!

— Какво толкова, копитата ми са чисти!

— Бианка — намесих се отново аз, — ние дойдохме, за да ви помогнем. С Нико трябва да се научите как да оцелявате. Доктор Торн няма да е последното чудовище, с което ще се сблъскате. Затова трябва да дойдете с нас в лагера.

— Какъв лагер? — попита тя.

— Лагера на децата на боговете — отвърнах. — Там се учим да се бием и всичко останало.

Може да дойдете с нас и да останете за постоянно, ако искате.

— Чудесно, да вървим! — извика доволно Нико.

— Почакай! — Бианка поклати глава. — Не искам…

— Има и друга възможност — намеси се Зои.

— Няма! — сряза я веднага Талия.

Двете се гледаха ядосано. Нямах представа за какво говореха, но си личеше, че двете се познаваха отпреди и не се понасяха. По някаква причина си имаха зъб.

— Достатъчно измъчихме децата — обяви Артемида. — Зои, ще починем тук няколко часа. Опънете шатрите. Погрижете се за ранените. Донесете нещата на гостите ни от училището.

— Веднага, господарке.

— Бианка, ти ела с мен. Бих искала да поговорим.

— А аз? — попита Нико.

Артемида го огледа внимателно.

— Ти може да покажеш на Гроувър как се играе с твоите карти. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ти обърне малко внимание… като лична услуга към мен.

Гроувър едва не се препъна от бързане.

— Разбира се! Хайде, ела, Нико!

Те поеха към гората, разговаряйки за точки, щети, оръжия и тем подобни щуротии. Артемида поведе обърканата Бианка към ръба на скалата. Ловджийките започнаха да разопаковат раниците си и да издигат лагер.

Зои хвърли един последен убийствен поглед към Талия и изчезна да се погрижи за задачите, които господарката й беше възложила.

След като ловджийката си тръгна, Талия ядосано тропна с крак.

— Как смеят да се появяват така! Мислят си, че са… Ааа!

— С теб съм — обадих се аз. — Не им вярвам.

— С мен си? — Талия насочи беса си към мен. — А къде ти беше акълът одеве в салона, Пърси? Искаше сам да се справиш с доктор Торн, така ли? Знаеше, че е чудовище!

— Аз…

— Ако бяхме всички заедно, можеше да му видим сметката и без намесата на ловджийките. И Анабет можеше все още да е тук. Помисли ли за това?

Стиснах зъби. На езика ми бяха няколко доста груби отговора, но се насилих да замълча. Сведох глава и погледът ми попадна на нещо синкаво в снега до краката ми. Бейзболната шапка на Анабет.

Талия не каза нищо. Избърза сълзите от очите си, обърна се и си тръгна, като ме остави сам с въргалящата се на земята смачкана шапка.

Ловджийките издигнаха лагера си за броени минути. Седем големи палатки от сребриста коприна, подредени в полукръг около голям огън. Едно момиче наду сребърна свирка и от гората изскочиха десетина бели вълка. Те започнаха да обикалят наоколо като кучета-пазачи. Ловджийките спокойно се разхождаха край тях и дори ги хранеха от ръцете си, но аз реших, че е по-добре да не се отдалечавам от палатките. От дърветата ни наблюдаваха соколи с искрящи от пламъците на огъня очи — предполагах, че те също ни охраняваха. Дори и времето като че ли се подчиняваше на волята на богинята. Беше си все така студено, но вятърът утихна и снеговалежът спря, така че беше почти приятно да седиш край огъня.