Рик Риърдън - Проклятието на титана

Нямах представа за какво говореше, но и нямах време да се чудя. Чудовището разкъса вълшебните лиани на Гроувър с ноктите си, обърна се към нас и изръмжа.

— Залегнете! — Анабет бутна брата и сестрата в снега. В последния миг се сетих за щита си. Натиснах копчето на часовника, циферблатът се уголеми и се превърна в здрав бронзов щит. И то тъкмо навреме. Шиповете се стовариха върху него с такава сила, че се забиха в метала. Красивият щит, подарък от брат ми, вече не ставаше за нищо. Едва ли щеше да удържи втори залп.

Чух пльосване и писък и Гроувър се озова до мен.

— Предайте се! — извика гръмовно мантикорът.

— Никога! — изкрещя Талия, хвърли се устремено срещу него и за миг ми се стори, че ще го принуди да отстъпи. Но тогава се извиси оглушително бръмчене и ни освети мощен прожектор. От мъглата изскочи хеликоптер и увисна на метри от ръба на скалата. Елегантен, черен военен хеликоптер с отвори от двете страни, които вероятно бяха за изстрелване на лазерно насочвани ракети. Екипажът сигурно беше от простосмъртни, но какво правеха тук? Нима беше възможно хора да работят за чудовище? Прожекторът заслепи Талия и мантикорът я повали с опашката си. Щитът й отхвръкна в снега. Копието отлетя в другата посока.

— Не! — Втурнах се към нея и в последната секунда успях да отблъсна с меча си шипа, който щеше да я прободе в гърдите. Вдигнах надупчения си щит над нас, макар да знаех, че той нямаше да успее да ни спаси.

Доктор Торн се разсмя.

— Не виждате ли, че вече няма на какво да се надявате? Предайте се, герои!

Бяхме хванати в капан между чудовището и хеликоптера. Нямахме избор.

В този миг се разнесе ясен, пронизителен звук: в гората някой наду ловен рог.

Мантикорът застина. За секунда нищо не помръдваше. Само вятърът завихряше снежинки и бръмчаха перките на хеликоптера.

— Не — измърмори доктор Торн, — не може да…

Не свари да довърши мисълта си, тъй като край мен прелетя нещо като лунен лъч и в рамото на чудовището се заби искряща сребърна стрела.

Той политна назад, ръмжейки от болка.

— Проклети да сте! — извика мантикорът и от опашката му се разхвърчаха шипове, най-малко по петнайсет наведнъж, към дърветата, откъдето беше дошла стрелата, но със същата бързина оттам засвистяха нови сребърни стрели. Стори ми се, че във въздуха те пречупваха шиповете на две, но не повярвах на очите си — такава точност беше невъзможна. Дори и децата на Аполон в лагера не можеха да стрелят така.

Доктор Торн извади стрелата от рамото си, виейки от болка. Дишаше тежко. Замахнах към него с меча си, но явно той не беше толкова тежко ранен, колкото изглеждаше. Избегна меча, стовари опашката си върху щита ми и ме събори на земята.

От дърветата наизлязоха стрелците — десетина момичета. Най-малкото беше на около десет, а най-голямото на четиринайсет, колкото мен. Бяха облечени в сребристи скиорски якета и джинси, в ръцете си държаха опънати лъкове. Приближиха се решително към мантикора.

— Ловджийките! — извика Анабет.

— Само те ни липсваха! — изсумтя недоволно Талия.

Не успях да я попитам какво имаше предвид.

Едно от по-големите момичета пристъпи напред с опънат лък. Беше висока и стройна, с леко червеникава кожа. За разлика от останалите, в лъскавата й черна коса сияеше сребърна диадема и на мен ми заприлича на някаква персийска принцеса.

— Разрешавате ли ми да го убия, господарке?

Нямах представа кого питаше, тъй като погледът й беше вперен в чудовището.

Доктор Торн изкрещя:

— Не е честно! Това е пряка намеса! Не е позволено от древните правила да се правят такива неща!

— Нищо подобно — обади се едно момиче с около година-две по-малко от мен. Тя беше с медноруса коса и с адски странни очи — сребристозлатни, с цвета на луната. Беше толкова красива, че не можех да отлепя очи от нея, но в същото време изглеждаше строга и опасна. — Ловуването на диви зверове винаги е било моя задача. А ти, гнусно чудовище, си див звяр. — Обърна се към онази с диадемата. — Убий го, Зои.

Мантикорът изръмжа:

— Ако не мога да ги отведа живи, ще ги взема с мен в смъртта!

Скочи към мен и Талия, тъй като знаеше, че все още сме замаяни и изнемощели.

— Няма да ти позволя! — извика Анабет и пристъпи напред.

— Дръпни се, дете на боговете! — заповяда момичето с диадемата. — Не ни пречи да стреляме!

Но Анабет скочи на гърба на чудовището и заби ножа си в гривата му. Мантикорът изрева и започна да се мята насам-натам, като размахваше опашка, но Анабет се държеше здраво и не падаше.