Рик Риърдън: Проклятието на титана

Нямах представа що за чудовище беше доктор Торн, но ми беше пределно ясно, че е невероятно бърз.

Ако успеех да активирам щита си, можеше и да се предпазя от летящите шипове. Трябваше само да докосна часовника на китката си. Но той нямаше да защити брата и сестрата Ди Анджело. Нуждаех се от помощ и имаше само един начин да я повикам.

Затворих очи.

— Какво правиш, Джаксън? — изсъска доктор Торн. — Не спирай!

Заклатушках се едва-едва напред.

— Боли ме рамото — излъгах аз, като се опитвах — и хич не ми беше трудно — да прозвуча жално. — Не мога да го движа!

— Глупости! Отровата ми няма да те убие, само малко ще посмъди. Продължавай!

Торн ни изведе навън. Мъчех се да се съсредоточа. Представих си Гроувър. Фокусирах се над страха и усещането за опасност. Миналото лято Гроувър беше изградил телепатична връзка между него и мен и когато нещо го заплашваше, той се появяваше в сънищата ми. Връзката между нас все още съществуваше, но аз никога не я бях използвал. Нямах представа дали ще проработи, докато Гроувър е буден.

Хей, Гроувър! Торн ни отвлече! Той е луд и е въоръжен с минохвъргачка! Помощ!

Заместник-директорът ни подкара към гората. Вървяхме по покрита със сняг алея, едва-едва осветявана от мъждукащи старомодни фенери. Рамото ми пареше ужасно. През скъсаното в дрехите ми нахлуваше студен вятър и имах страховито чувство, че всеки миг ще се превърна в ледена висулка.

— На поляната ще повикаме транспорта — рече Торн.

— Какъв транспорт? — попита Бианка. — Къде ни водите?

— Млъкни, непоносимо момиче!

— Не говори така на сестра ми! — обади се Нико. Гласът му трепереше, но се изненадах, че изобщо се осмели да си отвори устата.

Доктор Торн изръмжа — този звук определено не можеше да излиза от човешко гърло. Косъмчетата по врата ми настръхнаха, но се насилих да продължа да играя ролята си на покорен малък заложник. Не спирах да излъчвам послания към Гроувър, като си мислех за всяко нещо, което можеше да му привлече вниманието: Гроувър! Ябълки! Тенекиени кутийки! Домъкни си козелския задник насам и доведи няколко добре въоръжени приятели за подкрепление!

— Спрете! — заповяда чудовището.

Дърветата бяха свършили. Бяхме излезли на скала, надвиснала над океана. Усещах водата на стотици метри под нас. Чувах бумтенето на вълните, долавях соления мирис от пяната на прибоя. Но пред очите си виждах само мъгла и мрак.

Доктор Торн ме побутна към ръба. Политнах, но Бианка ме подхвана.

— Благодаря — измърморих.

— Какво е той? — прошепна тя. — Как ще се справим с него?

— Ами… работя по въпроса.

— Страх ме е — обади се Нико. В ръката си държеше някакво метално войниче.

— Млъкнете! — извика доктор Торн. — Обърнете се към мен.

Обърнахме се.

Разноцветните очи на Торн искряха нетърпеливо. Измъкна нещо от палтото си. В първия момент си помислих, че е някакъв вълшебен меч, но се оказа най-обикновен телефон. Той натисна едно копче и обяви:

— Пратката е готова.

Силно пращене заглуши отговора и аз се досетих, че телефонът всъщност беше портативна радиостанция. Стори ми се твърде модерно и зловещо — чудовище, използващо мобилни комуникации.

Хвърлих поглед през рамо, чудех се колко беше разстоянието до водата.

Доктор Торн се разсмя.

— Скачай, Перррсей Джаксън! Скачай! Ето го морето. Спасявай се!

— Как те нарече? — обади се тихо Бианка.

— После ще ти обясня — обещах й аз.

— Наистина ли имаш план?

Гроувър! Появи се!

Дали да не се опитах да скоча във водата заедно с Бианка и Нико? Ако не загинехме веднага, океанът щеше да ни защити. И преди бях правил подобни номера. Ако баща ми беше в добро настроение и чуеше молбите ми, може би щеше да ми помогне. Да, може би.

— Ще си мъртъв, преди да стигнеш до водата — обади се доктор Торн, все едно беше прочел мислите ми. — Не знаеш кой съм аз, нали?

Зад него трепна нещо и на милиметри от ухото ми прелетя шип. Онова зад гърба му се беше мярнало за частица от секундата може би беше някакво устройство на пружини, катапулт… или пък опашка.

— За нещастие ви искат живи — продължи той. — Иначе отдавна да съм ви видял сметката.

— Кой ни иска? — попита Бианка. — Ако си мислите, че ще получите някакъв откуп за нас, грешите. Нямаме родители. Нико и аз… — гласът й изневери. — Сами сме на този свят.

— Гррр! — изръмжа чудовището. — Не припирайте, гадни дребосъци. Скоро ще видите за кого работя. И ще получите чисто ново семейство.