Рик Риърдън: Проклятието на титана

— О, богове! Гроувър, това е толкова тъпо! Не си ли чувал за „Гриндей“?

— Кои?

— Няма значение. Да танцуваме.

— Но аз не мога да танцувам!

— Можеш! — отсече Талия. — Хайде, козльо!

Сграбчи за ръката мънкащия Гроувър и го помъкна към дансинга.

Анабет се усмихна.

— Какво? — попитах.

— Нищо. Просто се радвам, че Талия е отново с нас.

През лятото Анабет беше станала по-висока от мен, което, признавам си, не ми допадаше особено. Тя рядко носеше други дрънкулки, освен герданчето с мъниста от лагера, но сега беше с малки сребърни обеци във формата на сова — символа на майка й. Свали скиорската си шапка и русата й коса се разпиля по раменете. Изведнъж ми се стори много по-голяма от мен.

— Ъъъ… — измънках аз, като трескаво се мъчех да измисля какво да правя. Талия ни беше казала да се държим естествено. Какво ли можеше да означава това, когато си герой, поел на опасна мисия? — Да си проектирала някакви интересни сгради напоследък?

Очите й грейнаха както винаги, когато станеше дума за архитектура.

— О, богове! В новото училище имаме СИП по компютърен дизайн и там ни показаха една страхотна програма…

Анабет подробно заобяснява какъв голям паметник искала да издигне на мястото на Световния търговски център в Манхатън. Надълго и нашироко говори за носещи колони, фасади и така нататък, а аз се опитвах да я слушам внимателно. Знаех, че мечтаеше да стане световноизвестен архитект, когато порасне — обичаше математиката, старите сгради и тем подобни, — но пък не разбрах почти нищо от това, което казваше.

В интерес на истината, бях леко разочарован, че новото училище й харесваше толкова много. Есента се беше преместила в Ню Йорк. Бях се надявал, че ще се виждаме по-често. Живееше в пансион в Бруклин заедно с Талия, за да са близо до лагера, така че Хирон да им помага, ако се наложи. Но тъй като тяхното училище беше само за момичета, а аз бях в гимназия в Манхатън, почти нямахме време да се срещаме.

— А, да, страхотно — измърморих неубедително аз. — Значи ще изкарате там до края на годината?

Лицето й се помрачи.

— Сигурно. Освен ако…

— Хей! — извика Талия. Тя танцуваше нещо като блус с Гроувър, който само се препъваше, настъпваше я и изглеждаше така, сякаш искаше земята да се разтвори в краката му и да го погълне. Добре поне, че кецовете му всъщност бяха празни отпред. А и за разлика от мен, си имаше оправдание за тромавостта. — Танцувайте! — заповяда тя. — Какво стърчите като пънове!

Погледнах смутено Анабет, след това се извърнах към момичетата, които обикаляха из салона.

— Е? — обади се Анабет.

— Ами… Коя да поканя?

Тя ме сръга в корема.

— Мен, водорасляк!

— А! Добре.

Замъкнахме се на дансинга и аз се обърнах, за да видя какво точно правеха Талия и Гроувър. Сложих едната ръка на кръста на Анабет, а тя сграбчи другата, все едно се готвеше да ме преметне с някоя хватка от джудо.

— Няма да те ухапя — рече тя. — Уф, Пърси, във вашето училище не ви ли учат да танцувате?

Не отговорих. Истината беше, че редовно организираха танци, но аз никога, ама никога не бях танцувал. Предпочитах да играя с останалите момчета баскетбол.

Поклатушкахме се насам-натам в продължение на няколко минути. Мъчех се да насоча вниманието си към гирляндите или пък към купата с пунш, само и само по-далеч от мисълта, че Анабет е по-висока от мен, че ръцете ми са потни и вероятно гадни за пипане и че постоянно я настъпвах.

— Какво щеше да казваш? — попитах. — Проблеми в училище ли?

Тя нерешително облиза устни.

— Не. Баща ми — отвърна ми.

— Аха. — Знаех, че Анабет не се разбираше добре с баща си. — Мислех, че нещата между вас се оправят. Пак ли жена му?

Анабет въздъхна.

— Решил е да се мести. Точно когато най-сетне свикнах в Ню Йорк, на него му щукна да ходи да събира материал, за да пише книга за Първата световна война. В Сан Франциско!

Произнесе името на града така, все едно казваше: „Подземното царство“ или „миризливите боксерки на Хадес“.

— И иска да отидеш там с него?

— В другия край на страната — потвърди тя нещастно. — А полубоговете не могат да живеят в Сан Франциско. Би трябвало да го знае.

— Така ли? И защо не могат?

Анабет въздъхна тежко. Може би си мислеше, че се шегувам.

— Как така защо? Защото е там!

— О! — Нямах представа за какво говореше, но не си го признах, тъй като не исках да ме помисли за пълен идиот. — И какво ще правиш сега? Ще се върнеш в лагера ли?

— Не е само това, Пърси… Може би трябва да ти кажа…