Рик Риърдън: Проклятието на титана

Скрихме раниците си зад една колона и поехме навътре. Не бяхме направили повече от две-три крачки, когато по каменния под отекнаха стъпки и от сенките изскочиха мъж и жена. Те заплашително поеха към нас.

И двамата бяха с къси сиви коси и черни военни униформи с червени ширити. Над горната устна на жената се виждаха рехави мустачки, а мъжът беше гладко обръснат — все едно си бяха разменили местата. Вървяха сковано, като че глътнали бастун.

— Какво правите тук? — попита строго жената.

— Ами… — Не бях подготвен за такъв развой на събитията. Толкова горях от нетърпение да открия Гроувър и да разбера какво се е случило, че не ми беше хрумнала възможността да ни попитат защо се промъкваме в училището през нощта. В колата изобщо не бяхме говорили как ще проникнем вътре. — Ние просто…

— Ха! — извика мъжът и аз подскочих. — На танците не се допускат външни лица! Тррябва да напуснете веднага!

Говореше с лек акцент, най-вероятно френски, тъй като произнасяше странно „р“-то. Беше висок и с изпито лице. Когато заговореше, ноздрите му се разширяваха и човек нямаше как да не се зазяпа в тях, а очите му бяха различни — едното беше кафяво, другото — синьо — като на улична котка.

Вече си представях как ни изхвърлят обратно в снега, но изведнъж Талия пристъпи напред и щракна с пръсти. Звукът беше силен и рязък. От ръката й се изви лек ветрец — или поне така ми се стори, и въздухът в залата се раздвижи. Полъхът мина покрай нас и знамената по стените трепнаха.

— Но ние не сме външни лица, господине — рече Талия. — Ние сме от това училище. Не ни ли помните? Аз съм Талия. Това са Анабет и Пърси. От осми клас.

Учителят присви разноцветните си очи. Какви ги вършеше Талия? Сега не само щяха да ни изгонят на студа, но първо щяха да ни накажат, задето се опитваме да лъжем. Но мъжът като че ли се поколеба.

Погледна колежката си.

— Госпожо Готчолк, познавате ли тези ученици?

Колкото и да беше сериозно положението, трябваше да прехапя устни, за да не избухна в смях. Учителката се казваше Готчолк 1 1 Gotchalk (англ.) — „имам тебешир“. — Бел.прев. ? Не беше истина!

Жената премига, все едно се събуждаше от унес.

— Ааа… да. Струва ми се… да, господине. — Погледна ни объркано. — Анабет. Талия. Пърси. Какво правите тук? Защо не сте в салона?

Преди да успеем да отговорим, се разнесоха нови стъпки и при нас дотича Гроувър.

— Най-сетне пристигнахте! Мислех… — В този миг зърна учителите и млъкна. — О, госпожо Готчолк, доктор Торн! Аз само…

— Какво, господин Андъруд? — попита мъжът. Тонът му показваше, че не харесваше Гроувър. — Откъде да са пристигнали? Те учат тук.

Гроувър се изчерви и смотолеви:

— Да, господине. Естествено, доктор Торн. Просто имах предвид, че са пристигнали… за танците! Чака ни страхотно празненство, с пунш и танци!

Доктор Торн ни изгледа мрачно. Едното му око сигурно беше изкуствено. Може би кафявото. Или пък синьото? Изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да ни хвърли от най-високата кула на крепостта, но госпожа Готчолк унесено се обади:

— Да, страхотни танци. Хайде, вървете в салона при останалите. Да не съм ви видяла повече тук!

Не чакахме втора подкана. Заповтаряхме един през друг: „Да, госпожо“ и „Да, господине“, като аз дори козирувах, защото ми се стори, че така е редно в едно военно училище.

Гроувър ни поведе по един коридор, от дъното на който се разнасяше музика.

Усещах погледите на учителите в гърба си, но въпреки това се приближих до Талия и тихо попитах:

— Какъв беше този номер с щракането с пръсти?

— Мъглата ли? Хирон не ти ли е показал как се прави?

Буца заседна в гърлото ми. Хирон, нашият учител в лагера, беше споменавал за мъглата, но не ми беше показал как да я използвам. Защо беше научил Талия, а мен — не?

Гроувър се спря пред остъклена врата, на която пишеше — по-скоро се досетих, отколкото прочетох — „Физкултурен салон“.

— Размина ни се! — въздъхна той. — Добре, че вече сте тук!

Анабет и Талия го прегърнаха, а аз го тупнах по рамото.

Радвах се да го видя след толкова месеци раздяла. Беше пораснал и по бузите му се бяха появили нови косъмчета, но иначе си изглеждаше както винаги, когато се предрешеше в човешки вид — с червена шапка на къдрокосата глава, за да не се виждат рогцата, торбести джинси и кецове, за да скрие козината по краката и копитата си. На черната му тениска имаше надпис, който заради дислексията си едва успях да разчета: „Уестовър Хол: училище трепач“. За миг се зачудих дали това беше рекламният лозунг на училището, или пък опит за ученически хумор.