Рик Риърдън - Проклятието на титана

— За какво? — обадих се аз.

— Поканиха ме… Поканиха ме да се присъединя към лова.

— Какво? Не можеш да го направиш! Трябва да дойдеш в лагера, за да се обучаваш при Хирон. Това е единственият начин да се научиш как да оцелееш.

— За момичетата не е единственият — намеси се Зои.

Не вярвах на ушите си.

— Бианка, в лагера е страхотно! Има конюшни с пегаси, арена за битки с мечове и… Какво ще спечелиш, ако се присъединиш към ловджийките?

— Безсмъртие, например — отвърна Зои.

Взрях се в нея, после преместих поглед към Артемида.

— Шегува се, нали?

— Зои рядко се шегува — отвърна Артемида. — Моите ловджийки ме следват във всичките ми приключения. Те са мои оръженосци, спътници, сестри по оръжие. След като ми се закълнат във вярност, те наистина стават безсмъртни… освен ако не загинат в битка, което е малко вероятно. Или пък не нарушат клетвата си.

— Каква клетва? — попитах аз.

— Да обърнат гръб на любовта — отвърна Артемида. — Никога да не пораснат и да не се омъжат. Да останат завинаги девици.

— Като вас?

Богинята кимна.

Опитах се да си представя какво означаваха думите й. Да бъдеш безсмъртен. Да общуваш само с момичета — и то завинаги. Не ми се струваше кой знае колко привлекателно.

— Значи обикаляте из страната и събирате дъщери на боговете…

— Не само на боговете — прекъсна ме Зои. — Господарката Артемида не дели хората по произхода им. Всеки, който почита богинята, може да се присъедини към нас. Полубогове, нимфи, простосмъртни…

— А ти от кои си?

В очите на Зои пламна гняв.

— Не ти влиза в работата, момче! Ако желае, Бианка може да се присъедини към нас. Но тя сама трябва да го реши.

— Бианка, това е лудост — заявих аз. — Ами брат ти? Нико не може да дойде с теб.

— Със сигурност — потвърди Артемида. — Той ще отиде в лагера. За нещастие това е най-добрият вариант за момчетата.

— Хей! — възкликнах обидено аз.

— Ще можете да се виждате от време на време — продължи богинята. — Но няма да носиш отговорност за него. Учителите в лагера ще се грижат за Нико. А ти ще имаш ново семейство. Нас.

— Ново семейство — прошепна замечтано Бианка. — Без отговорности…

— Бианка, не бива да го правиш! — обадих се. — Това е лудост!

Тя се обърна към Зои.

— Заслужава ли си?

Зои кимна.

— Със сигурност.

— Какво трябва да направя?

— Повтаряй след мен — рече Зои. — Вричам се на богинята Артемида…

— Вричам се… вричам се на богинята Артемида…

— Обръщам гръб на мъжете, приемам да бъда завинаги девица и се присъединявам към лова.

Бианка повтори думите.

— Това ли е?

Зои кимна.

— Ако господарката Артемида приеме клетвата ти, вече не можеш да я нарушиш.

— Приемам я! — обяви Артемида.

Пламъците в мангала просветнаха ярко и ни окъпаха в сребрист отблясък. Бианка си изглеждаше все същата, но пое дълбоко дъх и широко отвори очи.

— Усещам… сякаш станах по-силна.

— Добре дошла при нас, сестро — поздрави я Зои.

— Не забравяй клетвата си — рече Артемида. — Сега тя е животът ти.

Нямах думи. Чувствах се излишен. Бях се провалил. Бях изминал толкова път и бях понесъл толкова страдания, а накрая Бианка ме беше зарязала заради някаква си групичка безсмъртни момичета.

— Не се отчайвай, Пърси Джаксън — обади се Артемида. — Все пак ще имаш възможност да им покажеш лагера си. И ако Нико реши, може да остане там.

— Чудесно — измърморих, като се опитах да прикрия яда си. — И как ще стигнем дотам?

Артемида затвори очи.

— Зората приближава. Зои, съберете нещата. Трябва да стигнете бързо и без опасности до лагера. Ще помоля брат си да ви закара.

Зои изобщо не изглеждаше очарована от тази идея, но кимна и даде знак на Бианка да я последва. На излизане Бианка се спря до мен.

— Съжалявам, Пърси. Но искам да го направя. Наистина го искам.

След това изчезна и останах сам с дванайсетгодишната богиня.

— Значи брат ви ще ни закара, така ли? — рекох мрачно.

Сребристите очи на Артемида засияха.

— Да, момче. Бианка ди Анджело не е единствената, която има досадно братче. Сега ще имаш възможността да се запознаеш с безразсъдния ми близнак Аполон.

Артемида ни увери, че изгревът наближава, но това по нищо не си личеше. На мен ми се струваше още по-студено и по-тъмно, а на всичкото отгоре и снегът се усилваше. В „Уестовър Хил“ горе на хълма не светеше нито едно прозорче. Чудех се дали учителите вече са забелязали, че братът и сестрата Ди Анджело и доктор Торн ги няма. Не ми се искаше да съм наоколо, когато това станеше. Като знаех какъв съм късметлия, единственото име, което госпожа Готчолк щеше да е запомнила, щеше да е Пърси Джаксън, и пак щяха да ме обявят за общонационално издирване.