Рик Риърдън - Проклятието на титана

— И как точно става? — попита Нико. — В училище ни казваха, че Слънцето е голямо огнено кълбо газ!

Богът се усмихна и разроши косата му.

— Тая история тръгна от това, че когато бяхме деца, Артемида ми викаше „голямо огнено кълбо газ“. Шегувам се, малък! Но ако трябва да говорим сериозно, зависи как гледаме на нещата — от астрономическа или от философска гледна точка. Астрономите твърдят… Че на кого му е притрябвало да слуша теориите на астрономите? Ще умреш от скука! Много по-интересно е как хората си представят Слънцето! Те са готови на всичко, за да го яхнат, така да се каже. То ги топли, заради него става реколтата, осигурява енергия от слънчевите централи, ако не беше то, всичко щеше да е… много по-мрачно, нали? Тази колесница е създадена от човешките мечти за Слънцето, малък. Тя е стара колкото Западната цивилизация. Всеки ден минава по небосвода от изток на запад и огрява незначителния живот на простосмъртните. Колесницата е символ на могъществото на Слънцето — така, както си го представят простосмъртните. Стана ли ти ясно?

— Не — поклати глава Нико.

— Е, представи си тогава, че това е просто една страшно мощна и опасна кола със слънчеви батерии.

— Може ли да покарам?

— Не, малък си.

— Ааа… — вдигна ръка Гроувър.

— Ммм, не — отсече Аполон. — Ти си прекалено космат.

Дори не си направи труда да погледне към мен, а направо мина към Талия.

— Дъщеря на Зевс! — извика той. — Повелителят на небесата. Страхотно!

— А, не — поклати глава Талия. — Не, благодаря.

— Хайде — заувещава я Аполон. — На колко си години?

Талия се поколеба.

— Не знам.

Колкото и да беше тъжно, това беше самата истина. На дванайсет години Зевс я беше превърнал в дърво и оттогава бяха изминали седем години. Затова сега трябваше да е на деветнайсет. Но тя все още се държеше така, сякаш е на дванайсет, а ако човек я погледнеше отстрани, би решил, че е някъде по средата. Хирон твърдеше, че когато е била дърво, тя е продължила да расте, но много по-бавно.

Аполон замислено се потупа по долната устна.

— Почти си на шестнайсет.

— Откъде знаеш?

— Нали съм бог на предсказанията? Знам какво ли не. Ще навършиш шестнайсет след седмица.

— Тогава имам рожден ден! На двайсет и втори декември!

— И това означава, че вече си достатъчно голяма, за да караш с друг шофьор до себе си!

Талия смутено запристъпя от крак на крак.

— Ами…

— Спокойно, знам какво си мислиш — рече Аполон. — Че не заслужаваш толкова голяма чест да караш слънчевата колесница.

— Не това си мислех.

— Хайде, не се панирай! От Мейн до Лонг Айлънд не е голямо разстояние. Не се тревожи, едва ли пак ще се повтори онова, което се случи предишния път, когато реших да си обучавам заместник. Ти си дъщеря на Зевс, той няма да те порази с гръм.

Аполон се разсмя, но никой друг не се присъедини към него.

Талия се опита да се измъкне, само че богът категорично отказваше да приеме думите й. Натисна някакво копче на таблото и на предното стъкло се появи надпис. Трябваше да го прочета наобратно (което за човек с дислексия не е много по-трудно, отколкото нормалното четене). На него пишеше: „Внимание: млад шофьор“.

— Хайде, давай! — извика той. — Ще видиш, че шофирането е в кръвта ти!

Признавам, че умирах от завист. Откога си мечтаех да започна да карам! На няколко пъти през есента с мама ходехме до Монток и когато на крайбрежния път нямаше други автомобили, тя ми даваше да се пробвам с нейната мазда. Да, онова беше малка японска кола, а това — слънчевата колесница, но едва ли имаше кой знае каква разлика.

— Скоростта се равнява на топлината — обясни Аполон. — Затова тръгни бавно и внимателно и едва когато се издигнеш нависоко, може да настъпиш газта.

Талия стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— Какво ти става? — попитах.

— Нннищо — заекна тя. — Нннищо ми ннняма.

Дръпна надолу волана. Той се изви към нея и микробусът подскочи рязко нагоре. Политнах и се стоварих върху нещо меко.

— Ау! — изпищя Гроувър.

— Извинявай.

— Намали! — заповяда Аполон.

— Съжалявам! — измънка Талия. — Вече ми е ясно!

Успях да се изправя. Погледнах през прозореца и видях, че дърветата край поляната, от която бяхме излетели, димяха.

— Талия, давай по-кротко — обадих се аз.

— Вече ми е ясно, Пърси! — озъби се тя. Но продължи да натиска педала на газта.

— По-спокойно! — рекох.