Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Спокойна съм! — извика тя. Седеше толкова напрегната и вцепенена, че все едно беше издялана от дърво.

— Трябва да заобиколим Лонг Айлънд от юг — обади се Аполон. — Леко наляво.

Талия завъртя волана и аз отново политнах върху Гроувър.

— Другото ляво! — извика Аполон.

Направих грешката отново да погледна през прозореца. За секунди се бяхме издигнали над въздушните коридори на самолетите и летяхме толкова високо, че небето вече започваше, да изглежда черно.

— Ммм… — измънка Аполон, който като че ли едва се сдържаше да не се разкрещи. — Малко по-ниско, сладурче. В Кейп Код ще умрат от студ.

Талия бутна напред волана. Беше пребледняла като платно, по челото й се стичаше пот. Нещо не беше както трябва. Никога не я бях виждал в такова състояние.

Микробусът изведнъж хлътна надолу и някой изпищя. Може би бях аз. Носехме се право към Атлантическия океан с хиляди мили в час, крайбрежието на Нова Англия оставаше вдясно от нас. Температурата рязко се покачи.

Аполон беше политнал някъде в дъното на микробуса и сега се мъчеше да допълзи обратно отпред.

— Сменете я! — примоли се Гроувър.

— Няма нищо страшно — отвърна той, макар че изглеждаше стреснат не на шега. — Тя само трябва да се научи да… Ааа!

Видях, че гледа навън и аз също надникнах. Под нас имаше малко, покрито със сняг, градче. Или поне допреди миг беше покрито със сняг. Пред очите ми снегът по дърветата, покривите и ливадите се стопи. Белите камбанарии на черквите покафеняха и започнаха да пушат. Из целия град затанцуваха малки стълбчета дим — като пламъчета на свещи върху торта. Дървета и покриви горяха.

— Нагоре! — изкрещях.

Очите на Талия искряха налудничаво. Дръпна обратно волана и този път успях да се задържа. Докато се изкачвахме едва ли не вертикално в небето, погледнах назад и видях, че пожарите в градчето изведнъж бяха угасени от внезапно нахлул студен вихър.

— Натам! — посочи Аполон. — Лонг Айлънд е право напред. И намали малко, скъпа.

Профучахме като куршум над крайбрежието на северен Лонг Айлънд. Пред нас се появи лагерът — долината, гората, плажът. Виждаха се трапезарията, хижите и амфитеатърът.

— Всичко е под контрол — мърмореше Талия. — Всичко е под контрол.

Оставаха само няколкостотин метра.

— Спирачки! — заповяда Аполон.

— Мога да се справя.

— СПИРАЧКИ!

Талия скочи и с двата крака на педала, слънчевият микробус едва не се преобърна и се стовари в езерото с гръмовен плясък. Надигна се пара, няколко изплашени наяди изскочиха от водата с недоплетени кошници в ръце.

Микробусът с бълбукане се издигна на повърхността заедно с няколко полустопени канута.

— Е — усмихна се смело Аполон, — права беше, скъпа. Успя да се справиш. А сега излез да провериш дали не сварихме някого.

Никога преди не бях идвал в лагера през зимата и снегът ме изненада.

Лагерът беше оборудван с първокласна вълшебна система за управление на климата. Нищо не можеше да прекоси границите ни без разрешение на директора, господин Д. Мислех, че ще е топло и слънчево, но вместо това се оказа, че той е позволил да завали лек сняг. Скреж покриваше колодрума за надбягване с колесници и ягодовите полета. Хижите бяха украсени с лампички, като на коледните елхи, само дето отблизо се виждаше, че са истински пламъчета. Сред дърветата искряха още огньове, а най-странното беше, че светлина струеше и от прозорчето на тавана, където се помещаваше оракулът, затворен в древно мумифицирано тяло. Зачудих се дали делфийският дух не си пече филийки или нещо подобно.

— Леле! — възкликна възхитено Нико, когато изпълзя от микробуса. — Това стена за катерене ли е?

— Аха — отвърнах.

— А защо по нея се стича лава?

— За да е по-интересно изкачването. Ела, ще те запозная с Хирон. Зои, познаваш ли…

— Познавам го — отвърна студено Зои. — Кажи му, че ще сме в Номер осем. Ловджийки, след мен.

— Ще ти покажа пътя — предложи Гроувър.

— Знам го.

— За мен ще е удоволствие да ви придружа. Тук човек лесно може да се загуби, особено ако… — той се спъна в едно кану, падна и когато се надигна, продължаваше да говори — … както казваше старият ми баща, козелът! Хайде, вървете след мен!

Зои въздъхна раздразнено, но явно се примири, че няма как да се отърве от него. Ловджийките нарамиха раниците и лъковете си и се отправиха към хижите. Преди да ги последва, Бианка ди Анджело прошепна нещо в ухото на брат си. Май очакваше някакъв отговор, но Нико само се намръщи и й обърна гръб.