Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Първо разбрах, че Люк вече го няма — рече тя. — А сега и Анабет…

— Не мисли за това.

— Прав си. — Тя се поизправи. — Ще намерим начин да я върнем.

На баскетболното игрище няколко ловджийки правеха забивки. Една спореше с момче от хижата на Арес. То беше хванало дръжката на меча си, а ловджийката изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да захвърли баскетболната топка и да сграбчи лъка и стрелите си.

— Ще ида да ги разтърва — рече Талия. — А ти обиколи по хижите и кажи на всички за утре.

— Добре. Ти ще си капитанът на нашия отбор, нали?

— Не, не — поклати глава тя. — Ти си в лагера по-отдавна. По-добре е ти да си капитан.

— Може да се комбинираме. Да си поделим капитанството.

И на нея тази идея й се нравеше колкото и на мен, но тя кимна.

Пое към корта, но аз извиках след нея:

— Талия!

— Какво?

— Съжалявам за това, което стана в „Уестовър“. Трябваше да ви изчакам.

— Няма нищо, Пърси. На твое място вероятно и аз бих постъпила по същия начин. — Пристъпи нерешително от крак на крак, сякаш се колебаеше дали да добави нещо. — Попита ме за майка ми и аз те отрязах. Но просто… Когато отидох да я потърся, открих, че е починала в Лос Анжелис преди две години. Тя… тя имаше проблем с алкохола и явно една нощ е излязла с колата и…

Тя премига, за да спре сълзите си.

— Съжалявам.

— Да… Не че някога сме били близки с нея. Избягах от вкъщи, когато бях на десет. Най-щастливите две години в живота ми бяха, когато обикаляхме с Люк и Анабет. Но въпреки това…

— Затова ли се държеше така в слънчевия микробус?

Тя ме изгледа строго.

— Какво имаш предвид?

— Ами, направо се вцепени. Сигурно си се сетила за майка си и затова не искаше да караш.

Веднага съжалих, че изобщо заговорих за това. Талия заприлича на Зевс в единствения случай, когато го бях видял ядосан — от очите й сякаш щяха да се разхвърчат мълнии.

— Да — измърмори тя. — Сигурно е било затова.

Обърна се и пое към игрището, където синът на Арес и ловджийката се опитваха да се убият с меч и баскетболна топка.

Едва ли сте виждали по-странни сгради от хижите в лагера. Номер едно и Номер две — на Зевс и на Хера — бяха с големи колони от бял мрамор и се намираха в средата, а от двете им страни бяха хижите на другите пет бога и пет богини, подредени във формата на подкова около цветна морава и огнище.

Обиколих ги всичките, за да предупредя лагерниците за играта на „Плени знамето“. Събудих един от синовете на Арес от следобедната му дрямка и той ми се развика да си обирам крушите. Попитах го къде е Клариса и той отвърна:

— Изпратиха я на тайна мисия!

— Добре ли е?

— Не се е обаждала от миналия месец. Води се за изчезнала. Същото ще те сполети и теб, ако не се изпариш оттук веднагически!

Реших, че е по-добре да го оставя да се наспи.

Накрая стигнах до Номер три, хижата на Посейдон — ниска сива постройка от морски камък, облепена с мидени черупки и корали. Вътре беше празна, както винаги. На стената над леглото ми висеше рог на минотавър.

Извадих от раницата бейзболната шапка на Анабет и я сложих на шкафчето. Щях да й я върна, когато я намерех. Със сигурност щях да я намеря.

Свалих часовника от ръката си и натиснах бутона, за да се превърне в щит. Той заскърца и започна да се разтваря. Шиповете на доктор Торн бяха пробили бронза на десетина места. Заради повредите не успя да се разгъне изцяло и приличаше на пица с две липсващи парчета. Красивите изображения, с които брат ми го беше украсил, вече почти не си личаха. В онази сцена, която показваше как аз и Анабет се бием с хидрата, все едно метеорит беше отнесъл главата ми. Закачих щита на куката до рога на минотавъра, но всеки път, щом погледът ми се спреше на него, сърцето ми се свиваше. Може би Бекендорф от хижата на Хефест щеше да успее да го поправи. Той беше най-добрият ковач и майстор на оръжия в лагера. Трябваше да го попитам, когато го видех на вечеря.

Както се взирах унило в щита, чух странно бълбукане и едва сега си дадох сметка, че в стаята се е появило нещо ново. В дъното й някой беше поставил голям шадраван от сив морски камък със скулптура във формата на рибешка глава. От устата й струеше солена морска вода и се стичаше долу в басейнчето на шадравана. Водата сигурно беше гореща, тъй като от нея се дигаше пара в студения зимен въздух, все едно бяхме в сауна. Шадраванът внасяше топлина и някакво лятно излъчване и изпълваше помещението със свеж мирис на море.

Приближих се към него. Не открих бележка, но бях сигурен, че е подарък от Посейдон.