Рик Риърдън - Проклятието на титана

Единствената маса, която се забавляваше, като че ли беше тази на Артемида. Ловджийките ядяха, пиеха и се смееха като едно голямо щастливо семейство. Зои седеше начело, все едно беше майката. Тя беше по-сериозна от останалите, но от време на време се усмихваше. Сребристата й диадема проблясваше в тъмните й плитки. Бианка ди Анджело видимо се наслаждаваше на компанията им и мереше сили в канадска борба с едрото момиче, което се беше сбило със сина на Арес на баскетболното игрище. То я побеждаваше всеки път, но Бианка нямаше нищо против.

Когато приключихме, Хирон вдигна обичайния тост за боговете и официално приветства с добре дошли ловджийките на Артемида. Ръкопляскането беше доста вяло. След това той обяви „играта на добра воля“ на „Плени знамето!“ и това предизвика много по-бурна реакция.

После всички се прибрахме по хижите си, тъй като през зимата вечерният час беше по-рано. Бях толкова уморен, че веднага заспах. Това беше хубавото. А лошото беше, че сънувах кошмар, който беше ужасно гаден дори и по моите стандарти.

Анабет се изкачваше по забулен в мъгла хълм. В първия момент мястото ми напомни за Подземното царство, тъй като веднага ме връхлетя пристъп на клаустрофобия — небето не се виждаше, а само надвиснал плътен мрак, все едно бях в пещера.

Анабет се катереше нагоре към върха. Наоколо стърчаха изпочупени колони от черен мрамор, все едно навремето тук е имало голяма сграда, сега разрушена почти до основи.

— Торн! — извика Анабет. — Къде си? Защо ме доведе тук?

Покатери се върху руините на някакъв зид, спусна се от другата му страна и се озова на билото на хълма.

Ахна.

Пред нея беше Люк. Прежълтял от болка.

Беше коленичил на земята и като че ли се мъчеше да се надигне. Около него чернотата изглеждаше по-плътна, виеха се парцали мъгла. Дрехите му бяха разпокъсани, кожата му беше издрана, от цялото му тяло се стичаше пот.

— Анабет! — извика той. — Помогни ми! Моля те!

Тя изтича към него.

Опитах се да изкрещя: „Недей! Той е предател! Не му вярвай!“

Но в съня си нямах глас.

От очите й се стичаха сълзи. Протегна ръка, сякаш за да погали Люк по лицето, но в последния момент се поколеба.

— Какво е станало? — попита тя.

— Оставиха ме тук — изстена Люк. — Моля те. Ще ме смаже.

Не ми беше ясно какъв точно беше проблемът. Той като че ли се бореше с някакъв невидим противник, все едно мъглата го задушаваше и изпиваше силите му.

— Мога ли да ти имам доверие? — прошепна Анабет. В гласа й се долавяше спотаена обида.

— Не — отвърна Люк. — Постъпих ужасно с теб. Но ако не ми помогнеш, ще умра.

Идеше ми да извикам: „Ами остави го да умре тогава!“. На няколко пъти Люк най-хладнокръвно се беше опитал да ни убие. Не заслужаваше нищо от Анабет.

Изведнъж мракът над него потрепери като таван на пещера по време на земетресение. Започнаха да падат големи черни камъни. Анабет се втурна напред и го подхвана, преди да се е сгромолясал. Сигурно тежеше хиляди тонове, а тя някак го удържаше да не затисне нея и Люк. Как успявате? Би трябвало да е невъзможно!

Люк задъхан се изтърколи настрани.

— Благодаря.

— Помогнѝ ми! — простена Анабет.

Люк тежко въздъхна. Лицето му беше покрито с пот и мръсотия. Той се надигна, олюлявайки се.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Обърна се и започна да се отдалечава, а тресящата се чернота заплашваше да захлупи Анабет.

— ПОМОГНИ МИ! — примоли се тя.

— Не се тревожи, помощта ти вече е на път — отговори Люк. — Всичко се развива според плана. Само се опитай да издържиш още малко.

Черният похлупак потрепери отново, притискайки Анабет към земята.

Скочих в леглото и отметнах завивките. Не се чуваше нищо, освен бълбукането на шадравана. Часовникът на нощното шкафче показваше малко след полунощ.

Беше само сън, но въпреки това бях сигурен, че Анабет беше в ужасна опасност. И Люк беше виновен за това.

На сутринта след закуска разказах съня си на Гроувър. Седяхме на моравата и гледахме как сатирите и дървесните нимфи се гонеха по снега. Нимфите бяха обещали целувка на този, който успее да ги хване, но не играеха честно. Подлъгваха сатирите да се засилят, а след това изведнъж се превръщаха в дърво и горкият сатир се блъсваше в него и отгоре му се изсипваше сняг.

Гроувър ме слушаше внимателно, като замислено чертаеше фигурки с пръст в козината на крака си.

— И върху нея се е стоварил таванът на някаква пещера, така ли? — попита той.