Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Намерих я в раницата на Анабет — рече Гроувър.

Зяпнах го смаяно.

— Е, и?

— Ами… Мисля, че Анабет се е канела да се присъедини към тях.

Ще ми се да кажа, че приех новината спокойно.

Но ако трябва да бъда искрен, идеше ми да хвана ловджийките и да ги удуша една по една. До края на деня се мъчех да си измисля занимания, за да се разсея, но не можех да си намеря място от тревога по Анабет. Отидох да помятам копия, но синът на Арес, който водеше упражненията, ме изгони, тъй като нещо не внимавах и метнах копието по мишената, преди той да се дръпне настрани. Извиних му се за дупката в панталоните, но въпреки това той ме изхвърли като мокро коте.

Минах през конюшнята на пегасите, но там Силена Берегард от хижата на Афродита се беше спречкала с една ловджийка и реших, че е по-добре да не се намесвам.

След това се скрих в празния навес, където държахме колесниците, и се отдадох на мрачни мисли. Долу на стрелбището Хирон имаше час по стрелба с лък. Щеше да е най-добре да поговоря с него, той със сигурност щеше да ме посъветва какво да правя, но нещо ме възпираше. Подозирах, че ще се опита да ме предпази, както винаги, и нямаше да ми каже всичко, което знаеше.

Обърнах глава на другата страна. На билото на хълма господин Д. и Аргус хранеха малкото драконче, което пазеше златното руно.

И изведнъж ми просветна, че това означаваше, че голямата къща щеше да е празна. А там имаше още някой — или по-точно още нещо, — до което можеше да се допитам.

Кръвта забуча в ушите ми, хукнах към къщата и изкачих стълбите на един дъх. Един-единствен път бях идвал тук и все още сънувах кошмари за случилото се тогава. Отворих вратата и пристъпих на тавана.

Вътре беше тъмно, прашно и пълно с боклуци, точно както си го спомнях. Щитове със следи от чудовищни зъби по тях, нащърбени мечове, сблъскали се в по-яки и от бронза глави, няколко препарирани експоната като харпия и ярко оранжев питон.

До прозореца, на трикрако столче, седеше сбръчкана мумия на старица в пъстроцветна хипарска рокля. Оракулът.

Насилих се да пристъпя напред. Зачаках от устата й да се издигне зелен пушек, както беше станало предишния път, но той не се появи.

— Здрасти! — извиках наперено. — Как си?

Въпросът ми прозвуча толкова глупаво, че направо потръпнах. Как да си, ако си мъртъв и наврян на тавана? Но все пак духът на оракула трябваше да е някъде тук. Усещах заплашително присъствие, все едно в краката ми имаше навита на кълбо заспала змия.

— Имам въпрос — продължих малко по-високо. — Дошъл съм да питам за Анабет. Как мога да я спася?

Никакъв отговор. Слънчевите лъчи падаха косо през мръсното прозорче и на тяхната светлина се виждаха танцуващите във въздуха прашинки.

Почаках още малко.

И след това се ядосах. Някакъв си труп ми се правеше на важен и мълчеше.

— Добре — измърморих. — Хубаво. Сам ще се оправя.

Обърнах се рязко и се блъснах в голямата маса. Сега като че ли беше отрупана с още повече боклуци. На тавана се захвърляше какво ли не: бойни трофеи, които героите не искаха да държат в хижите си, предмети, които събуждаха неприятни спомени. Знаех, че Люк беше донесъл тук нокътя на дракона, който беше оставил белега на лицето му. Зърнах една счупена ръкохватка на меч с прикрепен етикет: „Това се счупи и Лирой загина. 1999 г.“.

До него лежеше розово копринено шалче, също с етикет. Взех го и прочетох:

„Шал на богиня Афродита

Намерен във Воден свят, Денвър, Колорадо, от Анабет Чейс и Пърси Джаксън“

Взрях се в шала. Напълно го бях забравил. Преди две години Анабет го беше измъкнала от ръцете ми с думите: „А, не, без такива! Стой далеч от любовната магия“.

Мислех, че го е изхвърлила. А сега беше пред мен. Нима го беше пазила през цялото време? И защо го беше качила на тавана?

Обърнах се към мумията. Не беше помръднала, но заради падащите по лицето й сенки изглеждаше все едно се усмихваше злобно.

Хвърлих шала на масата и поех към вратата, като едва се сдържах да не хукна презглава.

Вечерта бях готов да размажа ловджийките на „Плени знамето“. Играта щеше да е малка: само тринайсет ловджийки, включително Бианка ди Анджело и долу-горе толкова лагерници.

Зои Нощната сянка изглеждаше доста притеснена. Постоянно стрелкаше с яростни погледи Хирон, явно още се гневеше, че я задържа тук. Останалите ловджийки също бяха потиснати и унили. За разлика от предишната вечер, не се смееха и шегуваха. Настаниха се на масата си в трапезарията, шушукаха си нещо и потупваха лъковете си. Някои от тях дори като че ли бяха плакали. Сигурно Зои им беше разказала за кошмара си.