Рик Риърдън - Проклятието на титана

— И не напускайте постовете си! — рече Талия.

— Освен ако не ви се отвори някаква златна възможност — вметнах аз.

Тя се намръщи.

— По-добре изобщо да не напускате постовете си.

— Да, освен ако…

— Пърси!

Сграбчи ме за ръката и ме разтърси токов удар. Да, понякога, когато случайно докоснеш друг, може да прехвърчи искра от статично електричество, но когато Талия го направеше нарочно, доста болеше. Сигурно защото баща й беше бог на гръмотевиците. Веднъж тя дори беше опърлила миглите на един в лагера.

— Извинявай — измърмори Талия, но си личеше, че не съжалява особено. — Всичко ли е ясно?

Останалите кимнаха. Разделихме се на групи. Прозвуча сигналът с рога и играта започна.

Отрядът на Силена хукна в гората наляво. Групата на Талия им даде няколко секунди преднина и побягна надясно.

Нямаше какво да правя, освен да чакам. Изкачих се на Юмрука на Зевс, откъдето се разкриваше добра гледка към гората. Не бях забравил как ловджийките се бяха появили изневиделица при схватката с мантикора и предполагах, че и сега са замислили нещо подобно — една силна ударна група, която да преодолее защитата ни. Само че наоколо беше тихо и спокойно.

Зърнах Силена и двамата бегачи. Прекосиха тичешком една поляна, следвани по петите от пет ловджийки, и се насочиха навътре в гората, по-далеч от групата на Талия. Засега като че ли всичко вървеше по план. След това забелязах няколко ловджийки да се отправят надясно с обтегнати лъкове. Сигурно бяха забелязали Талия.

— Какво става? — попита Нико, опитвайки се да се покатери при мен.

Замислих се. Талия нямаше да успее да се отскубне, но пък ловджийките бяха разделени. След като основните им сили бяха по фланговете, центърът оставаше незащитен. Ако реагирах веднага…

Погледнах Бекендорф.

— Ще можете ли сами да удържите крепостта?

— Разбира се — изсумтя той.

— Оставям ви тогава.

Братята Стол и Нико весело подсвирнаха, а аз полетях към потока.

Носех се като вятър. Чувствах се страхотно. Прескочих потока и се озовах на вражеска територия. Сребристото знаме се охраняваше само от един пазач, който дори не гледаше към мен. Отляво и отдясно долиташе шум от сборичкване. Бях успял!

Ловджийката се обърна в последния миг. Беше Бианка ди Анджело. Тя ококори смаяно очи, но аз се стоварих върху нея и я съборих в снега.

— Извинявай! — извиках през рамо и сграбчих сребристото знаме от дървото.

Когато Бианка се съвзе и закрещя за помощ, бях изминал пет-шест метра. Мислех, че вече нищо не може да ме спре.

Фиу! Сребриста корда се уви около глезените ми и се закачи за съседното дърво. Корда, изстреляна от лък! Не успях да спра, по инерция понечих да направя крачка напред и се пльоснах по очи в снега.

— Пърси! — изкрещя вляво от мен Талия. — Какво правиш тук?

В краката й се заби стрела, нещо избухна и се вдигна жълт облак. Всички около нея се разкашляха и разкихаха. Долових отвратителната миризма на сяра.

— Не е честно! — пищеше Талия. — Забранено е да се използват пръдливи стрели!

Надигнах се и хукнах отново. Оставаха ми само няколко метра до потока, прекосях ли го, победата щеше да е наша. Край ушите ми свистяха стрели. Отнякъде се появи една ловджийка и замахна към мен с ножа си, но аз я блъснах и продължих напред.

На другия бряг също се разнесоха крясъци. Бекендорф и Нико тичаха срещу мен. В първия момент реших, че идват да ми помогнат, но после видях, че преследваха някого — Зои Нощната сянка летеше насреща ми като ягуар, заобикаляйки лагерниците без никакво усилие. И в ръцете си държеше нашето знаме.

— Неее! — извиках аз и хукнах още по-бързо.

Бях на метър от водата, когато Зои с един скок прехвърли потока и се озова на своя територия, като на всичкото отгоре се стовари върху мен. Ловджийките нададоха радостни възгласи и се спуснаха към нас. Хирон излезе от гората с навъсена физиономия. На гърба си беше метнал братята Стол и на двамата като че ли главите им бяха пукнати. От шлема на Конър Стол стърчаха две стрели като антенки.

— Ловджийките победиха! — обяви мрачно Хирон. — За петдесет и шести пореден път…

— Персей Джаксън! — Побеснялата Талия се нахвърли срещу мен. Вонеше на развалени яйца и беше толкова ядосана, че по бронята й проблясваха сини искри. Всички се отдръпваха и й правеха път, тъй като тя продължаваше да размахва Егида. Едва събрах смелост и аз да не отстъпя. — Какви ги вършиш, в името на боговете?

Стиснах юмруци. Достатъчно гадости ми се бяха струпали за един ден. Нямах сили да понеса и това.