Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Адски гадно беше — измърмори Гроувър.

Знаех, че се опитва да ме разведри, но нямаше никакви шансове да оправи настроението ми. Целият лагер ми беше бесен, задето изгубихме играта, а на всичкото отгоре и това пророчество на оракула… Сякаш духът от Делфи нарочно ме пренебрегваше. Беше се направил на глух, когато го попитах как да помогна на Анабет, а след това беше изминал половин миля, за да говори със Зои. И не беше казал нищо, абсолютно нищо за Анабет.

— Какво ще прави Хирон сега? — попитах.

— Нямам представа — отвърна Гроувър и замечтано зарея поглед през прозореца на втория етаж към покритите със сняг хълмове. — Искам да съм там.

— Да търсиш Анабет?

Той премига объркано, после се изчерви.

— А, да. И това също. Разбира се.

— Какво имаше предвид? — притиснах го аз.

Сатирът смутено запристъпва от копито на копито.

— Спомних си думите на мантикора… Нали той спомена за някакво голямо раздвижване… И оттогава се чудя… ако наистина се надигат всички древни сили, може би сред тях… има и добри.

— Говориш за Пан?

Почувствах се като пълен егоист, напълно бях забравил за мечтата на живота му. Пан, богът на дивата природа, беше изчезнал преди две хиляди години. Говореше се, че е мъртъв, но сатирите не го вярваха и се надяваха, че все някога ще го намерят. От векове го търсеха напразно и Гроувър беше убеден, че на него му е писано да успее. Тази година обаче Хирон беше привикал обратно всички сатири и ги беше разпратил по училищата да пазят децата на боговете и затова Гроувър беше прекъснал издирването на Пан. Явно едва го свърташе тук и нямаше търпение отново да поеме на път.

— Оставих следата да изстине — рече жално той. — Не ми се стои повече тук. Имам чувството, че ще пропусна нещо важно. Той е някъде там. Усещам го.

Не знаех какво да му отговоря. Искаше ми се да го ободря и да му вдъхна кураж, но нямах представа как. Оптимизмът ми беше стъпкан в снега в гората, заедно с надеждите ни да пленим знамето.

Но преди да успея да измисля каквото и да било, Талия изтрополи по стълбите. Тя официално не ми говореше и затова се обърна към Гроувър:

— Предай на Пърси да слезе долу.

— Защо? — попитах аз.

— Той каза ли нещо? — направи се на недочула Талия.

— Ами… — измънка Гроувър. — Попита защо.

— Дионис свиква съвет на представителите на хижите, за да обсъдим пророчеството — отвърна тя. — За съжаление това означава, че и Пърси трябва да присъства.

Съветът се събра около масата за пинг-понг в стаята за игра. С едно щракане с пръсти Дионис осигури лека почерпка: солети, крекери и няколко бутилки червено вино. Хирон му напомни, че на него му е забранено да пие, а повечето от присъстващите са непълнолетни. Господин Д. въздъхна. Отново щракна с пръсти и виното се превърна в диетична кола. Нея и без това никой не я пиеше.

Господин Д. и Хирон (на инвалидния си стол) се настаниха начело на масата. Срещу тях седнаха Зои и Бианка ди Анджело (която беше поела ролята на неин адютант). Талия, Гроувър и аз бяхме от дясната страна, а от лявата се наредиха останалите представители на хижите — Бекендорф, Силена Берегард и братята Стол. Децата на Арес нямаха свой представител, тъй като всички бяха пострадали по време на играта. Ловджийките им бяха оставили за спомен по някой счупен крайник и сега те бяха в лазарета.

Зои откри срещата с конструктивното си заявление:

— Това е напълно безсмислено!

— О! — ахна Гроувър, напълни чинията си с крекери и топчета за пинг-понг и обилно ги поля с карамелен сироп.

— Нямаме време за приказки — продължи тя. — Господарката ни е в беда. Ловджийките трябва да тръгнат незабавно.

— И къде ще отидете? — попита Хирон.

— На запад! — обади се Бианка. Направо не беше за вярване колко по-различно изглеждаше след няколко дни в компанията на ловджийките. Беше сплела черната си коса на плитки, също като Зои, така че сега лицето й беше открито. Носът й беше покрит с лунички, а тъмните й очи ми напомняха на някоя известна личност, но не можех да си спомня точно на кого. Виждаше ми се позаякнала и кожата й леко сияеше, също като на останалите ловджийки, все едно окъпана в лунна светлина. — Нали чухте оракула? „Към прикованата богиня на запад ще потеглят петима!“ Пет от нас могат да тръгнат веднага.

— Точно така — кимна Зои. — Артемида е отвлечена и държана като заложник! Трябва да я намерим и да я освободим.

— Пропускаш нещо, както обикновено — намеси се Талия. — „Успехът възможен е само когато / ловджийки и лагерници рамо до рамо опрат!“ Трябва да бъдем заедно!