Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Чакайте малко! — възкликнах. — И аз искам да тръгна с вас!

Талия мълчеше. Хирон продължаваше да ме гледа тъжно.

— О! — възкликна сепнато Гроувър. — Да, забравих! Пърси трябва да отиде. Не исках да… Аз ще остана. Пърси може да замине на мое място.

— За нищо на света! — отсече Зои. — Той е момче. Ловджийките никога няма да тръгнат с едно момче!

— Но нали дойдохме тук заедно — напомних аз.

— Това беше извънреден случай, само за малко, и то по заповед на богинята. Няма да тръгна да прекосявам страната и да се изправям пред какви ли не опасности заедно с някакво си момче!

— Ами Гроувър? — попитах ядосано аз.

Зои поклати глава.

— Той не се брои. Гроувър е сатир. Строго погледнато, не е момче!

— Хей! — възрази Гроувър.

— Но аз трябва да тръгна с вас! — настоях. — Трябва да замина!

— Защо? — попита Зои. — Заради приятелката ти Анабет ли?

Усетих как бузите ми пламнаха. Всички погледи бяха вперени в мен.

— Не! По-точно, отчасти. Нещо ми подсказва, че трябва да тръгна с вас!

Никой не ме подкрепи. Господин Д. отегчено разлистваше списанието си. Силена, братята Стол и Бекендорф се взираха в масата. Бианка ме гледаше с жал.

— Няма да стане — обяви равнодушно Зои. — Категорична съм по този въпрос. Ако се налага, бих приела сатир, но не и мъж!

Хирон въздъхна.

— Този подвиг е за Артемида. Ловджийките имат право да подберат спътниците си.

Седнах си замаян. В погледите на Гроувър и на неколцина от останалите се четеше състрадание, но аз не можех да се насиля да ги погледна в очите. Като в мъгла слушах последните думи на Хирон.

— Решено е — заяви той. — Талия и Гроувър ще тръгнат със Зои, Бианка и Феба. Заминавате на зазоряване. И нека боговете — обърна се към Дионис, — включително и тук присъстващите, бъдат с вас!

Не отидох в трапезарията на вечеря и това се оказа грешка, тъй като Хирон и Гроувър дойдоха да ме търсят.

— Пърси, толкова съжалявам! — рече Гроувър и седна на леглото до мен. — Изобщо не предполагах, че те… че ти… Честна дума!

Той заподсмърча и аз знаех, че ако не го успокоя, щеше да се разциври или да започне да гризе матрака. Когато беше развълнуван, Гроувър имаше навика да налита на първото, попаднало пред очите му.

— Няма нищо — излъгах. — Наистина. Всичко е наред.

Долната му устна трепереше.

— Изобщо не помислих, че… Но заради Артемида… Обещавам да потърся Анабет. Ако мога, ще й помогна.

Кимнах, опитвах се да не обръщам внимание на ужасната празнота, зейнала в гърдите ми.

— Гроувър — обади се Хирон, — ще ме оставиш ли да разменя няколко думи с Пърси?

— Разбира се — подсмръкна той.

Хирон чакаше.

— О! — възкликна Гроувър. — Да ви оставя насаме ли? Да, няма проблем. — Погледна ме нещастно. — Виждаш ли? Никой не ме иска!

Измъкна се навън, духайки си носа в ръкава на якето. Хирон въздъхна и коленичи, прегъвайки дългите си конски крака.

— Пърси, и на мен пророчествата невинаги са ми ясни.

— Сигурно защото са напълно безсмислени — вметнах аз.

Той се загледа във фонтана със солена вода в ъгъла.

— Ако трябваше аз да избирам кой да замине, не бих се спрял на Талия. Тя е твърде импулсивна. Действа, без да мисли. Прекалено самоуверена е.

— Мен ли щеше да предпочетеш?

— Честно казано, не — отвърна той. — Всъщност вие с Талия много си приличате.

— Благодаря!

Той се усмихна.

— Разликата е единствено в това, че ти не си толкова самоуверен. Това може да е както хубаво, така и лошо. Сигурен съм обаче в едно: когато сте заедно, сте като буре с барут.

— Можем да го овладеем.

— Както го овладяхте тази вечер край потока?

Не отговорих. Беше прав.

— Може би е по-добре, че стана така — продължи замислено Хирон. — Сега ще можеш да се върнеш при майка си за празниците. Ако имаме нужда от теб, ще те потърсим.

— Да, може — измърморих унило аз.

Извадих Въртоп от джоба си и го сложих на нощното шкафче. Явно в скоро време щеше да ми трябва единствено за писането на коледни картички.

Щом го видя, Хирон се намръщи.

— Нищо чудно, че Зои не те иска. Особено с това оръжие.

Нямах представа за какво говореше. Преди време, когато ми даваше вълшебния меч, той беше споменал, че оръжието има дълга и трагична история, но не беше навлязъл в подробности.

Понечих да го попитам, но в този момент Хирон извади една златна драхма от дисагите си и ми я подхвърли.

— Обади се на майка си, Пърси. Кажи й, че утре се прибираш. А ако смяташ, че това ще ти помогне… И аз самият едва не поисках да тръгна с ловджийките. Спря ме само последният стих от пророчеството.