Рик Риърдън - Проклятието на титана

Не беше Кронос. Гласът на Кронос беше хрипкав и стържеше като острие, заточвано в камък. Бях го чувал много пъти в сънищата ми да ми се подиграва. Този глас беше много по-плътен и нисък, като бас китара. От него земята потреперваше.

От сенките изскочи Люк. Изтича до Анабет, коленичи до нея, след това се обърна към невидимия мъж.

— Вече гасне. Трябва да побързаме.

Какъв лицемер! Все едно му пукаше за нея!

Онзи с плътния глас се засмя. Стоеше някъде в сенките, отвъд картината в съня ми. Изведнъж се появи една дебела ръка и блъсна напред нещо, което в първия момент не успях да разпозная — Артемида! Ръцете и краката на богинята бяха оковани с вериги от божествен бронз.

Ахнах. Сребристата й рокля беше разкъсана и окаляна. Лицето й ръцете й бяха покрити с драскотини, от които се процеждаше икор — златната кръв на боговете.

— Нали чу какво каза момчето? — попита мъжът в сенките. — Решавай!

В очите на Артемида пламтеше гняв. Нямах представа защо просто не заповядаше на оковите да се разкъсат или не се пренесеше другаде, но като че ли не можеше да го направи. Вероятно все пак оковите я спираха или пък в това ужасно място действаше някаква магия.

Богинята погледна Анабет и гневът в очите й се замени със загриженост и възмущение.

— Как смеете да измъчвате една девица?

— Скоро ще умре — обади се Люк. — Но ти можеш да я спасиш.

Анабет едва чуто се опита да възрази. Гърдите ми изтръпнаха, все едно някой беше сграбчил и вързал на възел сърцето ми. Исках да изтичам при нея, но не можех да помръдна.

— Освободете ръцете ми! — заповяда Артемида.

Люк извади меча си Клеветник и с един майсторски удар разсече оковите на богинята.

Артемида изтича при Анабет и пое тежестта от раменете й. Анабет се стовари на земята, потрепвайки. Артемида се олюля, явно и на нея черните скали й идваха пряко сили.

Мъжът в сенките отново се засмя.

— Колко си предсказуема, Артемида! Затова ни беше толкова лесно да те заловим.

— Изненадахте ме — отвори богинята, напрегнала мускули, за да устои на чернотата. — Няма да се повтори.

— Така е — потвърди той. — Защото ще си останеш тук завинаги! Бях сигурен, че няма да устоиш и ще помогнеш на момичето. Все пак това е основната ти задача, нали?

Артемида простена.

— Не знаеш какво е милост! Свиня!

— За първото съм напълно съгласен — отвърна мъжът. — Люк, вече можеш да убиеш момичето.

— Недей! — извика богинята.

Люк се поколеба.

— Все още може да ни е от полза, господарю. Като примамка.

— Глупости! Наистина ли го вярваш?

— Да, Генерале. Ще дойдат да я търсят. Сигурен съм.

Онзи помисли малко.

— В такъв случай я остави тук, драконът ще я охранява, стига тя да не умре от раните си. А ако предвиденото за зимното слънцестоене жертвоприношение мине както трябва, вече няма да има никакъв смисъл да я пазим жива. Животът на всички простосмъртни няма да има смисъл.

Люк вдигна отпуснатата Анабет и я понесе нанякъде.

— Никога няма да откриеш чудовището, което търсиш — рече Артемида. — Планът ти ще се провали.

— Колко малко знаеш, богиньо — отвърна мъжът в сенките. — Скъпите ти ловджийки вече са поели след теб. И ще попаднат право в ръцете ми. А сега ни извини, чака ни дълъг път. Трябва да ги пресрещнем и да ги убедим, че се опитваме да им попречим да стигнат до теб.

Смехът му отекна в мрака и така разтърси всичко, като че ли целият таван на пещерата щеше да се срути.

Събудих се сепнат. Бях сигурен, че бях чул силен трясък.

Огледах се объркано. Навън беше тъмно. Шадраванът бълбукаше. Цареше пълна тишина, като се изключеха бухането на сова в гората и далечният тътен на прибоя. Един лунен лъч огряваше бейзболната шапка на Анабет на нощното шкафче. Взрях се в нея сънено и в този миг се чу силно ДУМ! ДУМ!

Някой — или нещо — удряше по вратата.

Сграбчих Въртоп и скочих от леглото.

— Кой е там?

Дум! Дум!

Приближих се предпазливо.

Свалих капачката на химикала, отворих рязко вратата и едва не се блъснах в муцуната на един черен пегас.

— Опа! — отекна в главата ми глас и пегасът пъргаво се дръпна от острието на меча. — Внимавай, шефе! Рано ми е да ставам на пегас-кебап!

Черните му криле запърхаха изплашено и вихърът ме отпрати крачка назад.

— Блекджак! — възкликнах с облекчение, но и леко ядосано. — Какво правиш тук посред нощ?

Блекджак изпръхтя.

— Нищо подобно, шефе! Пет сутринта е. Защо се излежаваш още?

— Колко пъти трябва да ти повтарям да не ме наричаш „шефе“!