Рик Риърдън - Проклятието на титана

Поколебах се. Изобщо не бях в настроение да слушам обяснения за фигурките и картите в играта „Митомеджик“, но долавях нещо гнило. Иначе Нико не би се крил така.

— Блекджак, остави ме тук долу, моля те — рекох. — Зад онази колона.

За малко не прецаках всичко.

Поех по стъпалата зад Нико. Той изобщо не ме усети. Криеше се зад колоната, като леко надзърташе навътре в трапезарията. Стигнах на два метра от него и тъкмо се канех да извикам силно: „Какво правиш тук?“, когато ми светна, че той следваше примера на Гроувър — шпионираше ловджийките.

Чух гласове — две момичета разговаряха на една от масите в трапезарията. В този безбожен час? Но пък за спътничките на богинята на зората сигурно беше нормално да са на крак по това време.

Извадих вълшебната шапка на Анабет от джоба и си я нахлупих на главата.

Не усетих никаква разлика, но когато вдигнах ръка пред очите си, не видях нищо. Бях станал невидим.

Промъкнах се към Нико и го заобиколих. В трапезарията беше тъмно, но познах гласовете: вътре бяха Зои и Бианка. Като че ли спореха.

— Не може да бъде излекувана веднага — каза Зои. — Нужно е време.

— Но как е станало? — попита Бианка.

— Погодили са й номер! — изръмжа Зои. — Братята Стол, синовете на Хермес. Кентавърската кръв е като киселина. Всеки го знае. А те са напръскали с нея от вътрешната страна тениската, която й подариха.

— Ужас!

— Ще оживее — рече ловджийката. — Но поне няколко седмици ще е на легло и страшно ще я сърби. Няма как да тръгне с нас. Оставаме само аз и ти.

— А пророчеството? — отвърна Бианка. — След като Феба не може да замине с нас, ще бъдем само четирима. Трябва да изберем друг на нейно място.

— Нямаме време — отсече Зои. — Потегляме веднага, щом се покаже слънцето. Което означава още сега. Освен това, в пророчеството се казваше, че един ще загине.

— В земята без дъжд — възрази Бианка. — Това едва ли се отнася до лагера.

— Кой знае? — отвърна Зои, макар че не звучеше уверена. — Лагерът има вълшебни граници. Нищо не може да проникне без разрешение, дори и облаците. Може да бъде земя без дъжд.

— Но…

— Бианка, чуй ме! — прекъсна я строго Зои. — Не знам как да го обясня, но нещо ми подсказва, че не бива да избираме друг на мястото на Феба. Би било твърде опасно за него. Ако тръгне с нас, ще го сполети участ, по-тежка и от тази на Феба. Не желая Хирон да загуби още някой лагерник заради нас. А аз не искам да рискувам живота на друга ловджийка.

Бианка замълча.

— Трябва да разкажеш съня си на Талия.

— Не. Няма смисъл.

— Но ако подозренията ти за Генерала се окажат верни…

— Ти се закле, че никому няма да кажеш за това! — изсъска измъчено Зои. — Така или иначе, скоро ще разберем истината. Хайде, да вървим, слънцето вече почти се показва на хоризонта.

Нико побърза да се дръпне назад. Аз обаче закъснях.

Момичетата се спуснаха забързано надолу по стълбите и Зои едва не се блъсна в мен. Спря се за миг и присви очи. Плъзна ръка към лъка, но в този миг Бианка я подкани:

— Прозорците на голямата къща светнаха! Да вървим!

Зои я последва навън.

Не беше трудно да се досетя какво замисляше Нико. Той пое дълбоко дъх и се обърна да хукне след сестра си, но аз свалих шапката-невидимка и извиках:

— Стой!

Малкият се извърна рязко, подхлъзна се на заледените стъпала и едва се задържа да не падне.

— Ти пък откъде се появи?

— Отдавна съм тук. Но бях невидим.

Той безгласно повтори думата и после възкликна:

— Супер!

— Как разбра, че Зои и сестра ти са тук?

Нико се изчерви.

— Чух ги като минаха покрай хижата на Хермес. Бях буден. Не успях да заспя. Чух ги как си шепнат и ги проследих.

— И сега се канеше да тръгнеш след тях — предположих.

— Откъде знаеш?

— Защото ако ставаше дума за моята сестра, вероятно бих постъпил по същия начин. Но не бива.

— Защото съм малък ли? — попита предизвикателно той.

— Защото няма да ти позволят. Ще те хванат и ще те изпратят обратно тук. А и… да, малък си. Помниш ли мантикора? По пътя те ще се изправят срещу много чудовища. И то още по-опасни. Някои от героите дори може да загинат.

Раменете му увиснаха. Пристъпи от крак на крак.

— Сигурно си прав. Но пък ти можеш да заминеш вместо мен.

— Какво?

— Нали можеш да ставаш невидим? Защо не тръгнеш след тях?

— Ловджийките не си падат по момчета — напомних му аз. — Ако разберат…

— Няма да им позволиш да разберат! Последвай ги невидим. Пази сестра ми. Направи го! Моля те!