Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Защо ме мразите толкова? Какво съм ви направил?

В очите му заискряха лилави огънчета.

— Ти си герой, момче. Друга причина не ми е нужна.

— Трябва да тръгна с тях! Искам да помогна на приятелите си. Толкова ли не можете да го разберете?

— Ъъъ, шефе — обади се притеснено Блекджак. — Като гледам как сме увити в лози на петстотин метра във въздуха, дали не е по-добре да поснижиш тона малко, а?

Лозите ме стегнаха още по-здраво. Белият микробус все повече се отдалечаваше. Съвсем скоро щеше да се скрие от погледите ни.

— Разказвал ли съм ти за Ариадна? — попита господин Д. — Красивата млада дъщеря на царя на Крит. Тя също беше готова на всичко за приятелите си. Помогна дори на един млад герой на име Тезей, също син на Посейдон. Даде му едно вълшебно кълбо прежда, за да намери изхода от лабиринта. И знаеш ли как й се отплати той?

Идеше ми да отвърна: „Не ми пука!“ но така едва ли щях да накарам Дионис да приключи по-бързо с разказа си.

— Оженили се — отвърнах. — И живели щастливо до края на живота си и така нататък.

Господин Д. поклати глава.

— Не е точно така. Тезей й обеща, че ще се ожени за нея. Натовари я на кораба си и отплава за Атина. Но по средата на пътя, на остров Наксос, той… коя дума използвахте вие, простосмъртните, днес? А, да — заряза я. И аз я открих там. Сама. С разбито сърце. Не спираше да плаче. Беше жертвала всичко, беше обърнала гръб на близките си, за да помогне на един смел герой, а той я захвърли като скъсан сандал!

— Не е трябвало да постъпва така — рекох. — Но това е било преди хиляди години. Какво общо има с мен?

Той ме изгледа студено.

— Влюбих се в Ариадна, момче. Излекувах разбитото й сърце. И когато тя умря, я направих моя безсмъртна съпруга на Олимп. Сега ме чака там. Но ще мога да се върна при нея едва след като ми изтече глупавото наказание в тъпия ви лагер.

Зяпнах го смаяно.

— Вие сте женен? Но… Мислех, че са ви наказали, задето сте се задявали с някаква горска нимфа…

— Въпросът е — прекъсна ме Дионис, — че вие, героите, сте един дол дренки. Обвинявате нас, боговете, в суетност. А я се погледнете! Взимате, каквото си пожелаете, използвате, когото си поискате, а накрая предавате всички край себе си. Затова не обичам героите. Егоистична и неблагодарна пасмина. Попитай Ариадна. Или Медея. Или дори Зои Нощната сянка.

— Нея пък защо?

Той махна с ръка.

— Хайде, върви. Настигни глупавите си приятели.

Лозниците около крака ми изчезнаха.

Премигах смаяно.

— Наистина ли ме пускате? Просто така?

— В пророчеството се казва, че поне двама от тръгналите ще загинат. Може пък да извадя късмет и ти да си един от тях. Помни ми думата, сине на Посейдон, независимо дали този път ще оживееш, или ще умреш, едва ли ще се окажеш по-читав от другите герои.

След тези прощални думи Дионис щракна с пръсти и изчезна, остана само лек аромат на грозде, който вятърът бързо разпръсна.

— На косъм бяхме — въздъхна Блекджак.

Кимнах, макар че сигурно едва ли щях да бъда по-притеснен, ако господин Д. ме беше върнал обратно в лагера. Щом ме беше пуснал да продължа, явно наистина беше убеден, че има голяма вероятност да се провалим и загинем.

— Хайде, Блекджак — подканих пегаса, като се опитвах да симулирам увереност. — Ще те черпя с понички в Ню Джърси.

Не успях да го черпя с понички в Ню Джърси. Зои караше на юг като луда и спря в едно крайпътно заведение за почивка чак когато навлязохме в Мериленд. Блекджак беше толкова уморен, че едва не се сгромоляса на земята.

— Добре съм… шефе — задъхано произнесе той. — Само… малко… да си поема… дъх.

— Стой тук — отвърнах. — Аз отивам на разузнаване.

— Нищо против… да постоя тук.

Нахлупих си шапката-невидимка и поех към заведението. Постоянно се хващах, че вървя на пръсти и с наведена глава — все забравях, че никой не можеше да ме види. Освен това трябваше да си напомням да се отдръпвам от пътя на хората, за да не се блъснат в мен.

Мислех да вляза да се постопля и да изпия един горещ шоколад. В джоба си имах няколко монети. Можеше да ги оставя на бара. Чудех се дали чашата също щеше да стане невидима, когато я вземех в ръка, или щях да се сблъскам с нов проблем — носещ се във въздуха горещ шоколад, — но целият ми план се провали, тъй като в този момент Зои, Талия, Бианка и Гроувър изскочиха обратно навън.

— Сигурен ли си, Гроувър? — попита Талия.

— Ами… да. Деветдесет и девет процента. Добре, осемдесет и пет.

— И го разбра по орехите? — смръщи недоверчиво вежди Бианка.