Рик Риърдън - Проклятието на титана

Приближих се да погледна отблизо оплетеното животно. Първоначално ми се стори, че е малко морско конче. И друг път бях спасявал малки кончета. Но изведнъж то издаде странен звук, който изобщо нямаше място под водата.

— Мууу!

Крава… Да, бях чувал за ламантините, по-известни като морски крави, но това пред мен си беше истинска крава, само дето отзад преминаваше в змия. Отпред беше теленце, съвсем малко, черно, с големи тъжни кафяви очи и бяла муцуна, а отзад се появяваше черно-кафява люспеста змийска опашка с перки отгоре и отдолу като на змиорка.

— Спокойно, малчо — прошепнах. — Откъде се появи?

Животното ме погледна тъжно и измуча:

— Мууу!

Не разбрах какво ми казваше — знаех само конски.

— Нямаме представа какво е, господарю — обади се едно морско конче. — Напоследък се появяват какви ли не странни създания.

— И аз така чух — измърморих.

Извадих Въртоп, мечът нарасна в ръката ми и бронзовото острие засия в сумрака.

Кравата със змийска опашка направо полудя от страх и се замята в мрежата с ококорени от страх очи.

— Недей! — извиках. — Нищо няма да ти направя. Остави ме да срежа мрежата!

Но животното не спираше да се дърпа и се оплете още повече. Лодката се размърда, от дъното се надигна мътилка, корпусът всеки миг щеше да се стовари върху кравата. Морските кончета зацвилиха уплашено и панически се разбягаха насам-натам, което внесе още по-голям хаос.

— Добре, успокой се! — рекох. Прибрах меча и се насилих да говоря тихо и ласкаво. Нямах представа дали човек може да бъде стъпкан от кон под водата, но не исках да рискувам. — Всичко е наред. Меча го няма. Виждаш ли? Няма го. Хайде, спокойно. Мисли си за морска трева. За мама крава. За всички вегетарианци на света.

Нямах представа дали змиекравата разбира какво й говорех, но като че ли тонът ми й подейства. Морските кончета обаче продължаваха да препускат наоколо, но за щастие вече май нямаше опасност да ме прегазят.

— Освободи го, господарю! — молеха едно през друго те.

— Нали това се опитвам да направя? — отвърнах аз. — Кротнете се малко и ме оставете да помисля.

Как можех да я освободя (по инерция си мислех за змиекравата в женски род), след като тя изпадаше в паника, когато зърнеше меча? Може би и преди беше виждала мечове и знаеше колко са опасни.

— Добре — обърнах се към морските кончета. — Помогнете ми да избутаме лодката.

Не беше лесно, но в крайна сметка благодарение на тяхната сила успяхме да преместим останките, така че вече нямаше опасност да захлупят малката змиекрава. След това се захванах с мрежата, разплитах я сантиметър по сантиметър, изваждах оловните тежести и рибарските куки, развързвах възлите, стегнали копитата. Имах чувството, че тази задача ми отне цяла вечност — стана много по-бавно, отколкото да разплета всичките кабели на компютърната си игра. През цялото време не спирах да говоря на змиекравата, мъчех се да я успокоя, а тя ми отговаряше с мучене и тежки въздишки.

— Точно така, браво, Беси. — Не ме питайте откъде ми хрумна да я нарека така. Просто ми се стори, че Беси е едно чудесно кравешко име. — Добра крава. Послушна крава.

Най-накрая мрежата се свлече настрани, змиекравата се стрелна във водата и доволно се запремята.

Морските кончета радостно зацвилиха.

— Благодарим ти, господарю!

— Мууу! — Змиекравата натика муцуна в лицето ми и ме изгледа с огромните си кафяви очи.

— Добре, добре — опитвах се да се измъкна аз. — Добра крава. И се пази, не се забърквай в повече неприятности.

Което изведнъж ме подсети, че бях прекарал във водата поне час. Трябваше да се върна в хижата, преди Аргус и харпиите да са открили, че съм се измъкнал без разрешение.

Изстрелях се към повърхността и изскочих с плисък. Блекджак веднага се спусна към мен и аз се хванах за шията му. Пегасът се вдигна във въздуха и полетя към брега.

— Успя ли, шефе?

— Аха. Спасихме едно малко… нещо. Не знам какво точно. Но стана адски бавно. И морските кончета едва не ме стъпкаха.

— Добрите дела винаги са свързани с опасности, шефе. Но ти спаси и моята опашка, нали?

Сетих се за съня си, за безжизнената Анабет в ръцете на Люк. Спасявах малки чудовища, а не можех да помогна на приятелката си.

Докато Блекджак летеше към хижата, погледът ми случайно попадна на трапезарията. Зърнах някакъв дребен силует да се спотайва зад една колона.

Това беше Нико, а слънцето още не беше изгряло. Имаше още много време до закуска. Какво ли правеше там?