Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Нико…

— И без това се канеше да ги последваш, нали?

Понечих да отрека. Но той ме погледна в очите и нещо ми попречи да го излъжа.

— Да — кимнах. — Трябва да намеря Анабет. И да им помогна, дори и да не ме искат.

— Няма да те издам — заяви той. — Но ми обещай, че ще пазиш сестра ми.

— Това, което искаш, изобщо не е малко, Нико. Освен това, с нея са Зои, Гроувър, Талия…

— Обещай ми! — настоя той.

— Ще направя всичко по силите ми. Обещавам.

— Върви тогава! — кимна той. — И успех!

Беше истинска лудост. Не се бях приготвил. Разполагах само с шапката, меча и дрехите на гърба си. Мама щеше да ме чака в Манхатън.

— Кажи на Хирон…

— Ще измисля нещо — усмихна се лукаво Нико, — не се тревожи. Хайде, тръгвай!

Хукнах, като в движение си сложих шапката на Анабет. Слънцето вече се показваше на хоризонта, а аз отново бях невидим. Стигнах до билото на хълма тъкмо навреме, за да видя как микробусът на лагера изчезва надолу по пътя. Вероятно Аргус щеше да закара отряда до града и оттам те щяха да се оправят сами.

Чувствах се хем гузен, хем глупав. Как да ги настигна? С тичане ли?

В този миг над главата ми се разнесе свистене от размахване на големи криле. До мен кацна Блекджак и нехайно гризна няколко тревички, подали се от снега.

— Май ти трябва бърз кон, шефе. Прав ли съм?

Изпитах такова облекчение, че чак гърлото ми се сви, но някак си успях да промълвя:

— Да, Блекджак. Да вървим!

Единственият недостатък на летенето с пегас през деня е, че ако не внимаваш, може да предизвикаш сериозни пътни произшествия по магистралата на Лонг Айлънд. Блекджак се мъчеше да се крие зад облаците, които за щастие през зимата надвисваха доста ниско над земята. Стремяхме се да не губим от поглед белия микробус. Горе във въздуха беше адски студено и леденият дъждец се просмукваше чак в костите ми.

Съжалявах, че не си бях купил от дебелите оранжеви ританки и блузи, които се продаваха в магазина на лагера, само че след случилото се с Феба с напоената в кентавърска кръв тениска, вече не бях сигурен дали мога да имам доверие на техните стоки.

На два пъти изгубихме микробуса, но тъй като бях сигурен, че отива в Манхатън, не беше трудно да го намерим отново.

Заради празниците по магистралата имаше задръстване. На отряда му трябваха няколко часа, за да стигне до града. Блекджак се приземи на покрива на сградата на „Крайслер“, но белият микробус вместо да спре на автогарата, както предполагах, продължи напред.

— Къде ги кара Артус? — измърморих учудено на глас.

— Не ги кара Аргус, шефе — обади се пегасът. — Момичето шофира.

— Кое момиче?

— Ловджийката. Със сребърната диадема.

— Зои?

— Същата. Виж, ей там има сладкарница. Може ли да се отбием за понички?

Опитах се да му обясня, че ако се появях с летящ кон в някоя сладкарница, всички ченгета в околността щяха да получат инфаркт, но той като че ли изобщо не схвана идеята. Микробусът продължаваше да лъкатуши към тунела „Линкълн“. Не ми беше минавало през ума, че Зои може да кара. Не изглеждаше на шестнайсет. Но пък беше безсмъртна. Зачудих се дали имаше шофьорска книжка и каква ли рождена дата пишеше в нея.

— Хайде да ги настигнем — рекох.

Само че вместо да излети, Блекджак изведнъж изцвили уплашено и едва не ме хвърли от гърба си. Нещо се увиваше по глезена ми като змия. Посегнах към меча си, едновременно с това сведох поглед надолу и видях не змия, а лоза. Беше поникнала от процепите в мазилката. Други лозници се оплитаха около краката на Блекджак, така че не можехме да помръднем.

— Накъде си тръгнал? — обади се нехайно господин Д.

Той висеше във въздуха, подпрял се лениво на фасадата на сградата на „Крайслер“, леопардовото му яке и черната коса се развяваха от вятъра.

— Тревога, тревога, бог на хоризонта! — изкрещя Блекджак. — Онзи пич с виното!

Господин Д. раздразнено въздъхна.

— Следващият, бил той човек или кон, който ме нарече „онзи пич с виното“, ще се озове в бутилка с мерло!

— Какво искате? — попитах грубо аз, като едва се насилвах да запазя самообладание. Лозниците продължаваха да се катерят по мен.

— Какво искам ли? Да не би да мислеше, че безсмъртният и всевластен директор на лагера не би забелязал заминаването ти?

— Ами… може би.

— Чудя се дали да не те хвърля оттук, само че без пегаса, да те видя как ще се перчиш, докато летиш към тротоара долу.

Стиснах юмруци. Знаех, че не бива да си отварям устата много-много, но така или иначе господин Д. или щеше да ме убие на място, или позорно да ме прибере в лагера, а и двете възможности не ми бяха по вкуса.