Рик Риърдън - Проклятието на титана

Сатирът я изгледа обидено.

— Това е доказано през вековете заклинание за проследяване. Сигурен съм, че го изрекох както трябва.

— Вашингтон е на шейсет мили оттук — рече Бианка. — С Нико живеехме там. — Тя сбърчи чело. — Странно, бях забравила…

— Не ми харесва — поклати глава Зои. — Трябва да вървим на запад. В пророчеството се казва, че богинята е на запад.

— Какво, да не би да твърдиш, че твоите следотърсаческите умения са по-добри? — изръмжа Талия.

Зои пристъпи към нея.

— Съмняваш се в уменията ми ли, пишлигарке? И представа си нямаш какво означава да си ловджийка!

— Пишлигарка ли? На мен ли ще ми викаш пишлигарка? И какво всъщност означава това?

— Хайде, стига! — обади се притеснено Гроувър. — Не започвайте отново!

— Гроувър е прав — подкрепи го Бианка. — Най-добре да пробваме във Вашингтон.

Ловджийката продължаваше да се мръщи, но неохотно кимна.

— Добре. Да тръгваме тогава.

— Ще ни арестуват заради теб — измърмори недоволно Талия. — Дай аз да карам, изглеждам по-голяма.

— Може и да е така — отвърна Зои, — но аз карам още откак е създаден първият автомобил! Да вървим!

Докато с Блекджак се носехме на юг след микробуса, се чудех дали Зои се беше пошегувала, или говореше сериозно. Нямах представа кога е създаден първият автомобил, но със сигурност е било в праисторически времена, когато хората са гледали черно-бели телевизори и са ловували динозаври.

На колко години беше Зои? За какво беше намекнал господин Д.? И защо тя мразеше героите?

Щом наближихме Вашингтон, Блекджак започна да забавя скоростта и да губи височина. Задъхваше се.

— Добре ли си? — попитах го.

— Нищо ми няма, шефе… Мога да стигна до края на света.

— Не ми звучиш толкова добре.

Изведнъж ме загриза съвестта. От сутринта пришпорвах пегаса без почивка по петите на микробуса. Това едва ли беше лесна задача дори и за един летящ кон.

— Не се тревожи за мен, шефе! Аз съм костелив орех!

Сигурно беше така, но пък Блекджак по-скоро щеше да се строполи мъртъв от умора, отколкото да се оплаче, а не исках да се стига дотам.

За щастие в града микробусът също се движеше по-бавно. Прекосихме Потомак и навлязохме в центъра на Вашингтон. В главата ми се въртяха само патрулиращи изтребители, самонасочващи се ракети и тем подобни. Нямах представа как точно се охраняваше столицата, нито пък дали пегасите се появяваха на радарите на военните, но не ми се щеше да разбера отговора, когато ме застреляха.

— Остави ме тук — рекох на Блекджак. — Това е достатъчно.

Блекджак беше толкова изморен, че дори не протестира. Спусна се до паметника на Вашингтон и ме остави на тревата.

Микробусът беше само на няколко преки от паметника. Зои беше спряла до бордюра.

Погледнах Блекджак.

— Върни се в лагера. Почини си. Похапни. Оттук нататък ще се оправя сам.

Пегасът недоверчиво наклони глава на една страна.

— Сигурен ли си, шефе?

— Вече ми помогна достатъчно — отвърнах. — Ще се оправя. Хиляди благодарности.

— Ако вървяха и с хиляди бали сено… — измърмори замечтано Блекджак. — Добре, но внимавай, шефе. Едва ли са дошли тук на среща с някой симпатичен и красив като мен.

Обещах му да се пазя. Пегасът излетя, обиколи два пъти паметника и изчезна в облаците.

Обърнах се към микробуса. Всички бяха излезли. Гроувър сочеше към сградата отсреща. Талия кимна и четиримата поеха към нея, свели глави заради студения вятър.

Тръгнах след тях. Но не бях направил и две крачки и се спрях.

Вратата на един черен седан се отвори. Отвътре излезе мъж със сива и къса, по войнишки подстригана коса. Носеше слънчеви очила и черно палто. Подобни типове сигурно се срещаха на всяка крачка във Вашингтон, но изведнъж ми просветна, че бях видял същата кола на няколко пъти на магистралата. Следваше микробуса.

Мъжът извади мобилен телефон и прошепна нещо. След това се огледа, сякаш за да се увери, че никой не го следи, и се насочи към приятелите ми.

Но най-лошото беше друго: когато се обърна към мен, веднага го познах. Това беше доктор Торн, мантикорът от „Уестовър Хол“.

Нахлупих си шапката-невидимка и последвах доктор Торн от разстояние. Сърцето ми биеше оглушително. След като той беше оживял след онзи скок от скалата, то значи и Анабет не беше загинала. Това, което бях видял в съня си, беше истина. Тя беше жива, но я държаха в плен.

Торн вървеше доста по-назад от групичката на Зои, като внимаваше да не го забележат.

Гроувър спря пред голямата сграда, на която пишеше „Национален авиационен и космически музей“. Това беше „Смитсониън“! Бях идвал тук с мама преди сто години и тогава всичко ми се беше видяло огромно и внушително.