Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Аз съм върховният командващ на армията на господаря Кронос! — отвърна Генералът. — И ще си избера за заместник този, на когото мога да разчитам! Единствено благодарение на Люк спасихме плана си. А сега се махай от очите ми, Торн, ще те повикам, когато ти намеря някоя достатъчно маловажна задача.

Лицето на мантикора почервеня от гняв. Очаквах, че ще закрещи, докато на устата му не избие пяна, или пък ще започне да обстрелва всички с шипове, но той се поклони сковано и излезе.

— Така, момчето ми — Генералът се обърна към Люк. — Първата ни задача е да отделим онази Талия. След това чудовището само ще дойде при нея.

— Трудно ще се справим с ловджийките — отбеляза Люк. — Зои Нощната сянка…

— Не произнасяй името й!

Люк се сепна.

— Извинявайте, Генерале. Просто…

Едрият мъж вдигна рязко ръка и той замълча.

— Сега ще ти покажа как ще се справим с ловджийките, момчето ми.

Посочи един от войниците край вратата и попита:

— Донесохте ли зъбите?

Онзи се втурна напред с едно гърне.

— Тъй вярно, Генерале!

— Посейте ги!

В средата на залата имаше кръгла площадка, насипана с пръст. Най-вероятно беше предназначена за поставянето на скелет на някой динозавър. Смутено гледах как войникът вади от гърнето големи бели зъби и ги бучка в пръстта. След това заравни отгоре, за да ги покрие, отдръпна се настрани и избърса ръце в панталоните си.

— Готово, Генерале.

— Чудесно! Полейте ги и после ще им дадем да подушат миризмата на плячката си.

Войникът взе една метална лейка, изрисувана с маргаритки, които бяха малко не на място, тъй като лейката беше пълна не с вода, а с нещо тъмночервено, което със сигурност не беше вино.

По пръстта се появиха мехурчета.

— Сега ще видиш какво се вика войници, Люк! — заяви доволно Генералът. — В сравнение с тях твоята армия на корабчето е шайка разбойници.

Люк стисна юмруци.

— Обучавам ги вече цяла година! Когато „Принцеса Андромеда“ стигне до планината, те ще са най-…

— Ха! — прекъсна го Генералът. — Съгласен съм, че от тях ще стане добра почетна стража за господаря Кронос. Ти също ще имаш своята роля. — При тези думи Люк като че ли пребледня още повече, — но под моето командване силите на господаря Кронос ще се увеличат стократно. Нищо няма да може да ни спре. Гледай — ето това са моите непобедими машини за убиване!

Пръстта се разшава. Отстъпих уплашено.

От всеки зъб, посят в пръстта, се надигна по едно създание. Първото, което се показа, измяука:

— Мяу!

Котенце! Малко оранжево котенце на тигрови ивици. Появиха се още десетина и започнаха да си играят на площадката.

Всички се взираха в тях смаяно.

— Какво е това? — изрева Генералът. — Малки сладки котенца? Откъде взехте зъбите?

Войникът, който донесе гърнето, се сви уплашено.

— От витрината, генерале! Точно както наредихте! Саблезъбия тигър…

— Млъкни, идиот такъв! Казах тиранозавър! Съберете тези… тези гнусни космати зверчета и ги изхвърлете оттук! И да не съм те видял повече!

Онзи така трепереше, че изпусна лейката. Хвана набързо котенцата и изхвръкна навън.

— Хей, ти! — посочи друг войник Генералът. — Донеси ми зъбите! И внимавай да не сбъркаш! Бегом!

Войникът хукна да изпълни заповедта.

— Идиоти! — измърмори Генералът.

— Затова не използвам простосмъртни — обади се Люк. — На тях не може да се разчита.

— Те са слабоумни, подкупни и обичат насилието — отвърна Генералът. — Затова ги харесвам.

След минута войникът се върна с пълни шепи с големи остри зъби.

— Чудесно! — заяви Генералът. Стъпи на парапета на балкона и скочи долу — поне от десет метра височина.

Там, където се приземи, мраморният под се напука. Той се изправи, потръпна и разкърши рамене.

— Проклет да е схванатият ми врат!

— Още един компрес? — обади се един от войниците. — Или да изтичам за „Фастум гел“?

— Не! Ще ми мине. — Генералът отупа копринения си костюм и грабна зъбите. — Този път сам ще ги посея!

Взе един зъб и се усмихна.

— Динозавърски зъби! Глупавите простосмъртни дори не подозират, че в музеите им събират прах истински драконовски зъби! И то не на какви да е дракони, а на Сибарис! Ще свършат чудесна работа!

Набучи ги в пръстта — общо бяха дванайсет. След това взе лейката. Пръсна малко от червената течност, хвърли лейката настрани и вдигна ръце.

— Станете!

Пръстта потрепери. Една костелива ръка изскочи навън, сякаш търсеше за какво да се хване.

Генералът се обърна към балкона.