Рик Риърдън - Проклятието на титана

Талия натисна дръжката на вратата. Беше отворено, но вътре нямаше много хора. Беше студено, а и училищата бяха във ваканция. Останалите я последваха вътре.

Доктор Торн се спря. Не влезе в музея, а се обърна и пресече улицата. Поколебах се за миг и после тръгнах след него.

Мантикорът се изкачи по стълбите на Природонаучния музей. На вратата висеше голяма табела. В първия момент прочетох: „Затворено за честно парти“, но после осъзнах, че „честно“ е „частно“.

Влязох след него в просторното преддверие, пълно със скелети на динозаври и праисторически животни. От някакво помещение зад затворени врати долитаха гласове. На прага стояха двама пазачи. Щом зърнаха доктор Торн, те отвориха вратите и аз изтичах, за да се промъкна с него, преди да са ги затворили.

Прекрачих прага и едва не ахнах на глас, което вероятно щеше да ми коства живота.

Намирах се в голяма кръгла зала с висок таван и балкон. На него стояха поне десетина войници и две чудовища — жени, които вместо крака имаха по две змийски опашки. И преди ги бях виждал. Анабет ги наричаше скитски дракони.

Но това далеч не беше най-лошото. До тях беше старият ми враг Люк и като че ли се взираше право в мен. Изглеждаше ужасно. Беше блед като мъртвец, а русата му коса сивееше, все едно за последните няколко месеца беше остарял с десет години. Но гневният пламък в очите му си беше същият, както и белегът от драконов нокът на бузата му. Само че сега белегът беше подут и зачервен, сякаш раната наново се е отворила.

До него, полускрит в сенките, седеше друг мъж. Виждах единствено кокалчетата на ръцете му, положени върху облегалките на кресло, което приличаше на трон.

— Е? — попита той. Гласът му ми беше познат от съня ми — не хриплив като на Кронос, а по-дълбок и по-мощен, все едно излизаше от самата земя. Отекна в цялата зала, макар че мъжът говореше тихо.

Доктор Торн свали слънчевите си очила. Разноцветните му очи — едното синьо, а другото — кафяво — искряха от възбуда. Поклони се леко и рече със странния си френски акцент:

— Тук са, Генерррале.

— Знам, глупако! — отвърна рязко онзи в креслото. — Къде по-точно?

— В музея с ракетите.

— Националния авиационен и космически музей — поправи го ядосано Люк.

Доктор Торн го изгледа с неприязън.

— Както желаете.

Имах чувството, че мантикорът едва се сдържа да не засипе Люк със смъртоносните шипове от опашката си.

— Колко са? — попита Люк.

Доктор Торн се направи, че не го чува.

— Колко са? — повтори Генералът.

— Четирима, Генерале — отвърна той. — Сатирът Гроувър Андъруд. Момичето с рошавата черна коса и с… как се казваше? С пънкарските дрехи и страшния щит.

— Талия — обади се Люк.

— И още две момичета, ловджийки. Едната носи сребърна диадема.

— Нея я познавам! — изръмжа Генералът.

Всички в залата трепнаха.

— Позволете ми да ги заловя — обади се Люк. — Разполагаме с достатъчно…

— Търпение! — прекъсна го мъжът в креслото. — Вече съм им намерил занимание. Изпратих им другарче да си поиграят.

— Но…

— Не можем да рискуваме живота ти, момчето ми.

— Да, момче — усмихна се жестоко доктор Торн, като натърти на последната дума. — Лесно можеш да загинеш. Разрешете ми аз да се изправя срещу тях.

— Не разрешавам! — отсече Генералът и стана. Едва сега го видях хубаво за първи път.

Беше висок и мускулест, с маслинена кожа и гарваново-черна коса. Носеше скъп кафяв копринен костюм, от любимите на брокерите от „Уолстрийт“, но човек никога не би го сбъркал с брокер. Лицето му излъчваше жестокост, в раменете беше като четирикрилен гардероб, а с огромните си юмруци сигурно спокойно би пречупил на две железен прът. Очите му бяха като две камъчета. Имах чувството, че стоя пред жива статуя. Дори ми беше странно, че се движеше.

— Вече ме подведе веднъж, Торн — продължи той.

— Но, Генерррале…

— Не приемам оправдания!

Доктор Торн се сви. При първата ни среща във военната академия, когато се беше появил пред нас с черната си униформа, той ми се беше сторил доста страшен. Но сега, до Генерала, мантикорът приличаше по-скоро на хлапе, играещо си на войници. Генералът беше истинският военен тук. Не се нуждаеше от униформа. Беше роден пълководец.

— Трябваше да те хвърля в Тартар заради глупостта ти — заяви той. — Изпратих те да ми доведеш дете на някой от тримата старши богове, а ти ми домъкна някаква никаква дъщеря на Атина!

— Обещахте да ми дадете възможност да си отмъстя! — извика Торн. — Да ми поверите командването на моя бойна част!