Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Бързо! Къде е онова с миризмата?

— Ето го, госссподарю — отвърна една от жените змии и извади копринено шалче като тези, които носеха ловджийките.

— Чудесно — кимна той. — Уловят ли миризмата, моите воини няма да се спрат, докато не убият жертвата си. Нито едно от оръжията на ловджийките и полубоговете не може да ги спре. Ще разкъсат на парчета ловджийките и техните спътници. Хвърли го!

От пръстта се надигнаха скелети. Бяха дванайсет — по един за всеки зъб, който Генералът беше посял. Не приличаха на скелетите, които се продаваха за Вси светии, нито пък на тези от филмите. Пред очите ми по костите започна да се образува плът и скелетите заприличаха на живи хора, само че със сивкава кожа и жълти очи. Накрая по телата им се появиха дори и дрехи — сиви потници, камуфлажни панталони и кубинки. Отдалече можеха да минат за обикновени хора, но отблизо се виждаше, че плътта им е прозрачна и под нея костите им се белееха като на рентгенова снимка.

Един от тях се взря право в мен. Шапката невидимка явно не можеше да го заблуди.

Жената змия пусна шалчето и то полетя към ръката на Генерала. Дадеше ли го на скелетите, те щяха да преследват Зои и останалите, докато не ги изтребеха до крак.

Нямаше време за размисъл. Хвърлих се напред, промуших се през скелетите, скочих и сграбчих шала във въздуха.

— Какво става? — изрева Генералът.

Приземих се на педя от едно от зомбитата и то злобно изсъска.

— Шпионин! — изръмжа Генералът. — Скрит от сенките на мрака. Затворете вратите!

— Това е Пърси Джаксън! — извика Люк. — Няма кой друг да е!

Обърнах се и хукнах към изхода, но в този миг ясно се чу едно силно хряс — скелетът беше откъснал парче от ръкава на якето ми. Без да спирам, се обърнах и видях как го поднасяше към носа си, подуши миризмата и след това го подаде на останалите. Викът замря в гърлото ми. Прелетях през затварящите се врати частица от секундата, преди да се затръшнат.

Побягнах с всички сили.

Профучах през улицата, без да поглеждам назад. Влетях в авиационния и космически музей и след като минах през пропуска, свалих шапката-невидимка.

Музеят представляваше една огромна зала с увесени от тавана космически кораби и самолети. На три нива по стените се виеха балкони, така че посетителите да могат да огледат експонатите от различна височина. Хората бяха малко, няколко семейства и две групи деца, вероятно на организирана от училището екскурзия за ваканцията. Мислех си да се развикам веднага да напуснат музея, но ако го направех, сигурно щяха да ме арестуват. Трябваше да намеря Талия, Гроувър и ловджийките. Скелетите щяха да се появят всеки миг и едва ли щяха да се задоволят с мирно и тихо разглеждане на експозицията.

Накрая случайно се блъснах в Талия, докато тичах по стълбите към най-горния балкон. Стоварих се отгоре й и тя политна към една спасителна капсула на космически кораб „Аполо“.

Гроувър изненадано извика.

Още преди да успея да се изправя, Зои и Бианка се бяха прицелили в мен. Така и не разбрах откъде се бяха появили лъковете в ръцете им.

В следващия миг Зои ме позна, но не свали лъка си.

— Ти! Как смееш да се появяваш тук?

— Пърси! — изкрещя Гроувър. — Слава на боговете!

Зои го изгледа мрачно и той се изчерви.

— Не, нямах това предвид. Какво правиш тук?

— Люк е тук! — отвърнах аз, като едва си поемах дъх.

Гневът в очите на Талия веднага се стопи. Тя вдигна ръка към сребърната си гривна.

— Къде?

Разказах им за Природонаучния музей, доктор Торн, Люк и Генерала.

— Генералът е тук? — прошепна смаяно Зои. — Невъзможно е! Лъжеш!

— За какво ми е да лъжа? Нямаме време! Появиха се едни скелети…

— Какво? — възкликна Талия. — Колко?

— Дванайсет — отвърнах. — И това не е всичко. Генералът каза, че е изпратил нещо да си поиграе с вас. Някакво чудовище.

Талия и Гроувър се спогледаха.

— Следата на Артемида ни доведе тук — рече Гроувър. — Сигурен съм, че е била в музея. Усеща се и силна миризма на чудовище… Сигурно е минала оттук, докато е преследвала тайнственото чудовище. Но все още не сме намерили нищо.

— Зои — обади се притеснено Бианка, — ако Генералът наистина…

— Не може да бъде! — прекъсна я рязко Зои. — Пърси сигурно е видял някакво изображение или илюзия.

— Изображенията не пукат мраморните подове — отвърнах.

Зои си пое дълбоко дъх. Нямах представа защо приемаше нещата толкова лично, нито пък откъде познаваше Генерала, но явно сега не беше моментът да питам.