Рик Риърдън - Проклятието на титана

Зои и Бианка бяха над нас с опънати лъкове в ръце, но ъгълът не беше подходящ за стрелба.

— Не мога да се прицеля! — извика Зои. — Накарайте го да си отвори устата!

Кацналият върху глобуса лъв изръмжа.

Огледах се. Какво можеше да използвам? Трябваше ми…

Магазинчето за сувенири! Помнех го смътно от предишното си идване като малък. Тогава бях накарал мама да ми купи нещо от него и след това дълбоко съжалявах за избора си. Ако все още ги продаваха…

— Талия, оставям ти го за малко!

Тя кимна мрачно.

— Хай-я! — Вдигна копието си, от върха му изскочи синкава електрическа дъга и се заби в опашката на лъва.

— Грррр! — Звярът се обърна и се метна към нея. Талия се изтърколи настрани, вдигнала над главата си Егида, а аз хукнах към магазинчето.

— Сега не е моментът да си пазаруваш сувенири, момче! — извика Зои.

Връхлетях в магазина, съборих закачалката с тениски и разблъсках масите, отрупани със светещи модели на самолети. Свитата зад щанда продавачка изобщо не се опита да ме спре.

Ето ги! На рафтовете в дъното — искрящи сребристи пакетчета. Събрах, колкото можех да нося, и хукнах обратно.

Зои и Бианка продължаваха да обсипват чудовището със стрели, но без никакъв резултат. Лъвът като че ли много добре знаеше, че не бива да отваря широко уста. Беше се насочил към Талия и замахваше с ноктестите си лапи. Дори очите му бяха присвити като цепки.

Талия го бодна с копието и отскочи назад. Звярът обаче не й позволи да се измъкне и отново се озова до нея.

— Пърси — извика тя, — каквото и да си намислил…

Лъвът изрева, перна я с лапа и тя полетя към един космически кораб. Главата й се удари в корпуса и Талия се свлече безжизнена на пода.

— Хей! — извиках към лъва. Разстоянието беше голямо, затова реших да рискувам и метнах Въртоп като нож. Мечът отскочи от металната кожа, но въпреки това успях да привлека вниманието на чудовището. То се обърна към мен и оголи зъби.

Имаше само един начин да се приближа достатъчно. Затичах се към него, лъвът пристъпи напред, за да ме пресрещне, и аз набутах пакетчето с космическа храна в устата му — изсушено и замразено ягодово парфе, направо, както си беше обвито с целофан.

Звярът се ококори и се задави като котка, лапнала вълмо косми.

Съчувствах му. Много добре помнех, че и аз се чувствах по същия начин, когато опитах за първи път космическата храна. Тя беше ужасна гадост.

— Зои, приготви се! — извиках.

Зад мен пищяха хора. Гроувър отново свиреше някаква дивашка мелодия с флейтата си.

Пропълзях настрани. Лъвът успя да изплюе пакетчето с космическа храна и ми хвърли поглед, пропит с искрена омраза.

— Време за закуска! — изкрещях.

И тогава той направи грешката да изреве, от което аз се възползвах и метнах в гърлото му пакетче сладолед. За щастие бях добър с хвърлянето, макар и да не си падах особено по бейзбола. Докато звярът предъвкваше и се чудеше дали да го глътне, или да повърне, успях да хвърля в устата му още два сладоледа и една опаковка с изсушени и замразени спагети.

Очите на лъва сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Той отвори широко уста и седна на задните си лапи.

— Сега! — заповядах.

В същия миг стрелите полетяха към гърлото на лъва — две, четири, шест. Лъвът потрепери, врътна се и се строполи по гръб. Беше мъртъв.

Музеят се огласяше от вой на аларми. Хората се тълпяха към изходите. Пазачите се суетяха паникьосани наляво-надясно и очевидно нямаха никаква представа какво ставаше.

Гроувър коленичи до Талия и й помогна да се изправи. Тя вече беше дошла на себе си и изглеждаше добре. Зои и Бианка скочиха от балкона до нас.

Зои ме огледа внимателно.

— Интересна… стратегия.

— Нали свърши работа?

Тя не възрази.

Лъвът бавно се топеше пред очите ни — така изчезваха всички убити чудовища — и накрая от него остана само искрящата му кожа, която се сви и смали до размерите на обикновена лъвска кожа.

— Вземи я — рече ми Зои.

Премигах.

— Кое, кожата ли? Не е ли забранено от закона за защита на животните?

— Тя е боен трофей — отвърна тя. — Полага ти се.

— Ти го уби — възразих аз.

Зои поклати глава и почти се усмихна.

— Не, ти му видя сметката със сладоледа. Честното си е често, Пърси Джаксън. Вземи кожата.

Вдигнах я и тя се оказа изненадващо лека. Изобщо не изглеждаше толкова здрава, че да може да спре острие на меч. В ръцете ми тя се превърна в дълъг до земята жълтеникавокафяв шлифер.

— Не е точно в мой стил — измърморих.