Рик Риърдън - Проклятието на титана

Обиколихме наоколо с надежда да намерим някой пътнически влак, но видяхме само безкрайни редици от товарни вагони, повечето от които бяха така затрупани със сняг, че сякаш седяха тук от години.

Един бездомник се грееше на запален в кофа за боклук огън. Явно сме имали много отчаян вид, тъй като той ни се усмихна с беззъбата си уста и извика:

— Искате ли да се стоплите? Елате насам!

Скупчихме се край огъня. Зъбите на Талия тракаха.

— Ссстрахотно! — измърмори тя.

— Копитата ми замръзнаха! — оплака се Гроувър.

— „Краката“ — поправих го аз, заради бездомника.

— Може да се свържем с лагера — предложи Бианка. — Хирон…

— Не — прекъсна я Зои, — Хирон вече няма как да ни помогне. Сами трябва да изпълним задачата си.

Огледах мрачно гарата. Някъде далеч оттук, в другия край на страната, опасност заплашваше Анабет. Артемида беше окована. Страховито чудовище обикаляше на свобода. А ние се бяхме забили в покрайнините на Вашингтон край огъня на някакъв клошар.

— И на най-неочаквани места можеш да намериш приятели — обади се изведнъж бездомникът. Лицето му беше мръсно, брадата му беше сплъстена, но очите му грееха добродушно. — Май ви трябва влак на запад, а?

— Да, господине — отвърнах. — Тук има ли такива?

Той посочи с мръсната си ръка.

Едва сега видях една товарна композиция, която не беше покрита със сняг. Вагоните бяха за превоз на автомобили, с метална мрежа отстрани и наблъскани на три реда коли. На един от вагоните висеше табелка: „Експрес Слънчевия запад“.

— Много подходящо — рече Талия. — Благодарим, ъъъ…

Обърна се към бездомника, но той беше изчезнал. Кофата за боклук беше празна и студена, сякаш той беше отнесъл огъня със себе си.

Час по-късно потеглихме на запад. Вече нямаше спорове кой ще кара, тъй като сега всеки разполагаше със своя — и то луксозна — кола. Зои и Бианка си избраха един лексус на най-горната платформа. Гроувър се правеше на състезател зад волана на ламборгини. Талия беше свързала на късо кабелите на един мерцедес, за да може да слуша по радиото различните рок-станции от Вашингтон.

— Искаш ли компания? — попитах.

Тя вдигна рамене и аз се настаних на съседната седалка.

От колоните се разнасяше „Уайт Страйпс“. Песента ми беше позната, тъй като беше една от малкото в колекцията ми, които майка ми харесваше. Напомняла й за „Лед Цепелин“. Мисълта за мама ме натъжи, едва ли щях да успея да се прибера у дома за Коледа. Можеше дори и да не оживея дотогава.

— Хубав шлифер — подхвърли Талия.

Придърпах го да се загърна, бях благодарен на топлината му.

— Да, но немейският лъв не е чудовището, което търсим.

— Със сигурност. И нямаме много време, за да го намерим.

— Генералът каза, че то ще дойде при теб. Искаха да те отделят от останалите, така че когато чудовището се появи, да си сама.

— Така ли е казал?

— Е, не точно с тези думи, но нещо подобно.

— Страхотно! Обичам да ме ползват за примамка.

— Някаква идея какво може да е това чудовище?

Тя унило поклати глава.

— Но нали знаеш къде отиваме? В Сан Франциско! Там, накъдето беше поела Артемида.

Спомних си как, докато танцувахме, Анабет спомена, че баща й се мести в Сан Франциско и тя за нищо на света нямало да тръгне с него, защото полубоговете не можели да живеят там.

— Защо? — попитах. — Какво му е лошото на Сан Франциско?

— Там мъглата е изключително плътна заради близостта на Планината на отчаянието. Все още се усеща магията на титаните, или поне това, което е останало от нея. Затова всички чудовища се стичат към него.

— Каква е тази Планина на отчаянието?

Талия вдигна вежди.

— Наистина ли не знаеш? Питай глупавата Зои! Тя е специалистът по темата.

Обърна се и се зазяпа през прозореца. Щеше ми се да я притисна да ми обясни, но пък не исках да изглеждам като кръгъл идиот. Беше ми неприятно да призная, че Талия знае повече от мен, и затова си замълчах.

Проникващите през металната мрежа на вагона лъчи хвърляха сенки по лицето на Талия. Мислех си колко по-различна беше тя от Зои — ловджийката беше студена и надменна като принцеса, а Талия се обличаше в пънкарски дрехи и се правеше на бунтар. Но между тях имаше и някаква прилика. И двете бяха извънредно жилави и корави. Сега, както седеше в сянката с помрачено лице, Талия спокойно можеше да мине за ловджийка.

Изведнъж ме осени прозрение.

— Затова не се разбирате със Зои!

Талия се намръщи.

— Какво?

— Ловджийките са се опитали да те придумат да се присъединиш към тях — изказах предположението си.