Рик Риърдън - Проклятието на титана

В очите й лумнаха гневни пламъчета. Уплаших се, че ще ме изхвърли от мерцедеса, но тя само въздъхна.

— И за малко не успяха — призна Талия. — С Люк и Анабет веднъж попаднахме при тях и Зои се помъчи да ме убеди. Само едно ме спря…

— Какво?

Пръстите й стискаха здраво волана.

— Това би означавало да изоставя Люк.

— О!

— Със Зои се скарахме. Заяви, че съм глупачка. Каза, че ще съжалявам за избора си. Че Люк ще ме предаде някой ден.

Гледах слънцето през металната мрежа. Като че ли с всяка секунда се движехме все по-бързо — сенките трепкаха като на лента на стар филм.

— Гадно е — рекох. — Трудно е да признаеш, че Зои е била права.

— Не е права! Люк не ме е предал! И никога не би го направил.

— Все някога ще трябва да се изправим срещу него — отвърнах. — Няма друг начин.

Талия не отговори.

— Не си го виждала скоро — предупредих я. — Знам, че ти е трудно да го повярваш, но…

— Когато дойде моментът, ще направя това, което трябва.

— Дори и да го убиеш?

— Ще те помоля нещо — рече тя. — Излез от колата.

Толкова ми беше жал за нея, че не възразих.

Отворих вратата и стъпих на платформата, но преди да се отдалеча, Талия ме повика:

— Пърси?

Обърнах се, очите й бяха зачервени, може би от гняв или пък от тъга.

— Анабет също искаше да тръгне с ловджийките. Не е зле да се запиташ защо.

И преди да успея да измисля какво да отговоря, тя натисна бутона и стъклото се вдигна под носа ми.

Седнах на шофьорското място в ламборгинито на Гроувър. Гроувър спеше отзад. Беше се отказал от опитите си да впечатли Зои и Бианка със свиренето си, след като в резултат на усилията му от климатика на техния лексус беше израснал отровен бръшлян.

Гледах как залязва слънцето и си мислех за Анабет. Страхувах се да заспя. Не ми се мислеше какво щях да сънувам.

— Не се страхувай от сънищата — обади се някой до мен.

Обърнах се. Не се изненадах, когато видях на съседната седалка бездомника, с когото бяхме говорили на гарата. Джинсите му бяха толкова износени, че изглеждаха почти бели. Палтото му беше прокъсано, през дупките се виждаше подплатата. Приличаше на плюшено мече, премазано от камион.

— Ако не бяха сънищата — продължи той, — нямаше да знам почти нищо за бъдещето. Те са по-полезни и от олимпийските таблоиди. — Прокашля се леко и театрално вдигна ръка:

— Аполон? — предположих аз, тъй като едва ли някой друг можеше да съчини толкова несръчно хайку.

Той вдигна пръст към устните си.

— Шшшт! Тук съм инкогнито. Наричай ме Фред.

— Фред?!

— Ами… Зевс настоява да спазваме правилата. Да не се намесваме в подвизите на героите. Дори и когато има нещо гнило. Само че аз няма да позволя на никого да си играе с малката ми сестричка. На ни-ко-го!

— Значи ще ни помогнеш?

— Шшшт! Вече ви помогнах. Не си ли поглеждал навън?

— Значи ти ни осигури влака? И с каква скорост се движим?

Аполон се усмихна.

— Достатъчно бързо. Но за съжаление, времето ни изтича. Вече е почти залез. Но поне ще прекосите по-голямата част от Америка.

— Къде е Артемида?

Лицето му помръкна.

— Виждам много и зная много. Но дори и аз не мога да отговоря на този въпрос. Нещо я скрива от погледа ми. И това не ми харесва.

— А Анабет?

Той се намръщи.

— Твоята приятелка ли? Нямам представа.

Едва се сдържах да не се разкрещя. Знаех, че на боговете им беше трудно да гледат сериозно на простосмъртните, пък били те и деца на богове. Животът ни беше толкова незначителен в сравнение с вечността.

— А чудовището, по чиито следи пое Артемида? — попитах. — Знаеш ли какво е?

— Не — отвърна Аполон. — Но се сещам кой може да знае. Ако още не сте го открили, когато стигнете в Сан Франциско, потърси Нерей, Морския старец. Той има набито око и дълга памет. Знае неща, които понякога остават скрити дори и за моя оракул.

— Като стана дума за него — рекох, — не можеш ли да ни кажеш какво точно означава пророчеството?

Той въздъхна.

— Все едно да искаш от един художник да ти обясни картината си или поет да изтълкува стихотворението си. Това противоречи на самата им същност. Смисълът става ясен едва в процеса на търсенето.

— С други думи, не знаеш.

Аполон погледна часовника си.

— Виж, кое време е станало! Трябва да бягам. Съмнявам се, че ще мога да рискувам да ти помогна отново, Пърси, но не забравяй какво ти казах. Наспи се хубаво! И когато се върнеш, очаквам едно хайку за твоето пътешествие!