Рик Риърдън - Проклятието на титана

Понечих да възразя, че не съм уморен, а и нито веднъж не съм писал хайку в живота си, но Аполон щракна с пръсти и неусетно затворих очи.

В съня си бях някой друг. Бях облечен в старогръцка туника, която ми се заплиташе в краката, и с кожени сандали. Кожата на немейския лъв беше наметната на раменете ми и тичах нанякъде, дърпан от момиче, здраво стиснало ръката ми.

— Побързай! — подкани ме тя. Беше тъмно и не виждах ясно лицето й, но долових страха в гласа й. — Ще ни открие!

Беше кошмар. Милиони звезди искряха над нас. Тичахме през висока трева, във въздуха се усещаше опияняващ аромат на хиляди различни цветя. Намирахме се в разкошна градина, но въпреки това момичето ме пришпорваше, все едно смъртта беше по петите ни.

— Не ме е страх — рекох.

— А би трябвало — отвърна тя и отново ме помъкна напред. Дългата й черна коса беше сплетена на една плитка, спускаща се отзад на гърба. Сребърната й роба искреше леко на светлината на звездите.

Поехме нагоре по някакъв хълм. След малко девойката ме дръпна зад един бодлив храст и двамата се строполихме задъхани в тревата. Нямах представа от какво толкова се бои. В градината цареше пълен покой. А и аз никога преди не се бях чувствал толкова силен.

— Няма нужда да бягаме — рекох. Гласът ми звучеше по-плътен, много по-самоуверен. — Надвивал съм хиляди чудовища с голи ръце.

— Но не си виждал това — отвърна тя. — Аадон е невероятно силен. Трябва да го заобиколиш и да се качиш горе на билото при баща ми. Това е единственият начин.

Болката в гласа й ме изненада. Като че ли наистина се тревожеше за мен.

— Не вярвам на баща ти — казах.

— И с основание — кимна момичето. — Ще трябва да го заблудиш. Но не можеш направо да вземеш това, за което си дошъл. Ще загинеш!

Усмихнах се.

— Защо тогава не ми помогнеш, красавице?

— Аз… Страх ме е. Аадон ще ме спре. Ако сестрите ми разберат… ще ме прогонят.

— В такъв случай ще трябва сам да се справя. — Изправих се и протрих ръце.

— Почакай! — спря ме тя.

Личеше се, че се разкъсва от колебания и не може да вземе решение. След това с треперещи пръсти свали една дълга бяла фиба от косата си.

— Ако ще се биеш, вземи я. Даде ми я майка ми, океанидата Плейона, в нея е събрана мощта на океана. Моята безсмъртна мощ.

Момичето дъхна върху фибата и тя засия леко. На светлината на звездите блещукаше като лъсната раковина.

— Вземи я — рече тя. — И я използвай като оръжие.

Разсмях се.

— Тази фиба? Искаш с нея да сразя Ладон, красавице?

— Може и да не успееш — призна тя. — Но нямам какво друго да ти дам, ако решиш да се изправиш срещу него.

Гласът й разнежи сърцето ми. Протегнах ръка, взех фибата и в мига, в който я докоснах, тя изведнъж започна да расте, натежа и се превърна в бронзов меч.

— Добре е балансиран — кимнах доволно. — Макар че обикновено предпочитам да се бия с голи ръце. Как да го нарека?

— Анаклусмос — отвърна тя тъжно. — Течението, което те изненадва и преди да осъзнаеш какво се случва, те завлича в морето.

Не успях да й благодаря, чуха се тежки стъпки и съскане като от спукана гума, и момичето извика отчаяно:

— Откри ни!

Подскочих в седалката на ламборгинито. Гроувър ме разтърсваше за рамото.

— Пърси! Съмна се! Влакът спря. Събуди се!

Опитах се да прогоня съня от очите си. Талия, Зои и Бианка вече бяха свалили металната мрежа на вагона. Виждаха се покрити със сняг хълмове, обрасли с ели, между два върха се надигаше яркото слънце.

Извадих химикала от джоба си. Анаклусмос — старогръцката дума за „въртоп“. Макар и сега да беше в различна форма, бях сигурен, че същият меч бях държал и в съня си.

Бях сигурен и за друго. Момичето, което бях видял, беше Зои Нощната сянка.

Бяхме се озовали в покрайнините на малко скиорско градче, сгушено в планината. На табелата пишеше: „Добре дошли в Клаудкрофт, Ню Мексико“. Въздухът беше разреден, беше студено. Покривите на къщите бяха отрупани със сняг, по улиците бяха събрани огромни мръсни купчини лед. Високи борове се извисяваха над долината и хвърляха непрогледни сенки въпреки слънчевото утро.

Макар да си бях облякъл шлифера от лъвска кожа, пак се вкочаних, докато стигнем до главната улица, която беше на около половин миля от гарата. По пътя разказах на Гроувър за разговора си с Аполон и как той ме беше посъветвал да потърсим Нерей в Сан Франциско.

— Хубаво — отвърна нерешително Гроувър. — Но първо трябва да стигнем дотам.