Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Преди къде сте живели с Нико? — попитах. — В кое училище сте ходили преди „Уестовър Хол“?

Тя се намръщи.

— Във Вашингтон, мисля. Но ми се струва толкова отдавна.

— Никога ли не сте живели с родителите си? С простосмъртния си родител?

— Казаха ни, че родителите ни са мъртви. Имало някакъв банков тръст, учреден за нас. С много пари. От време на време идваше някакъв адвокат да ни види. Но после се наложи с Нико да напуснем училището.

— Защо?

Бианка сбърчи чело.

— Трябваше да отидем някъде. Беше важно. Пътувахме дълго. Отседнахме в един хотел. Останахме там няколко седмици. А после… Не знам. Един ден се появи нов адвокат. Каза, че било време да си тръгваме от хотела. Закара ни през Вашингтон до Мейн. И тръгнахме на училище в „Уестовър“.

Странна история. Но пък Бианка и Нико бяха полубогове — едва ли можех да очаквам да им се случват само нормални неща.

— Значи цял живот си се грижила за Нико? — попитах. — Сам-сама?

Тя кимна.

— Затова толкова исках да тръгна с ловджийките. Знам, че е егоистично, но си мечтаех да имам свой живот и приятели. Обичам Нико, не ме разбирай погрешно, но ми беше любопитно да видя какво е да не си по-голямата сестра двайсет и четири часа в денонощието.

Спомних си за предишното лято, когато изведнъж открих, че едно бебе циклоп ми е полубрат. Лесно можеше да се поставя на мястото на Бианка.

— Зои ти има доверие — рекох. — За какво си говорехте онзи път, за някаква опасност?

— Кога?

— Вчера сутринта в трапезарията — продължих, без да се усетя. — Споменахте Генерала…

Тя се навъси.

— Как си… С шапката-невидимка! Подслушвал си ни!

— Не съм! Поне не нарочно. Просто…

Зои и Гроувър се появиха с напитките и кифличките и ме спасиха от необходимостта да се впускам в дълги обяснения. За мен и за Бианка бяха взели горещ шоколад, а за останалите — кафе. Кифличката с боровинково сладко беше толкова вкусна, че почти не ми пукаше за убийствените погледи, с които ме стрелваше Бианка.

— Трябва да направим заклинание за проследяване — каза Зои. — Останаха ли ти още орехи, Гроувър?

— Ммм — измънка с пълна уста Гроувър, който дъвчеше кифличката си с овесени ядки заедно с хартията. — Май да. Ей сега ще…

Изведнъж млъкна.

Понечих да попитам какво му става, но в този миг усетих топъл ветрец, сякаш пролетен лъх незнайно как се беше озовал тук посред зима. Свеж аромат на напечени от слънцето диви цветя. И още нещо — почти като глас, който сякаш се опитваше да ни каже нещо.

Зои ахна.

— Гроувър, чашата ти!

Сатирът се сепна, изпусна чашата и докато тя падаше, изрисуваните по картона птички се отскубнаха и полетяха. Над главите ни изпърха ято малки гълъби. Гумената мишка на парапета изцвърча, скочи на земята и се шмугна между дърветата — беше се превърнала в съвсем истинска, с пухкаво кожухче и мустаци.

Гроувър се строполи до чашата си, от разлятото върху снега кафе се надигаше пара. Скупчихме се около него и се опитахме да го свестим. Той простена и премига.

— Хей! — дотича Талия. — Трябва да… Какво му е на Гроувър?

— Не знам — отвърнах. — Припадна.

— Ооооо — изстена той.

— Изправи го! — нареди Талия. В ръката си държеше копие. Хвърли поглед назад, все едно се страхуваше някой да не я е проследил. — Трябва да се махаме оттук!

Успяхме да стигнем до края на града, преди да се появят първите два скелета. Излязоха от дърветата отстрани на пътя. Вместо със сиви войнишки дрехи, сега бяха облечени в сини полицейски униформи, но си бяха със същата прозрачна мътна кожа и жълти очи.

Извадиха пистолетите си. Признавам си, че отдавна мечтаех да се науча да стрелям, но когато зомбитата насочиха оръжията си към нас, завинаги се отказах от тази си идея.

Талия докосна гривната си. Егида се появи в ръката й, но скелетите не помръднаха. Искрящите им жълти очи бяха впити в мен.

Измъкнах Въртоп, макар да се съмнявах, че можеше да ми помогне срещу куршумите.

Зои и Бианка опънаха лъковете си, само че Бианка нямаше как да се прицели, тъй като Гроувър се беше подпрял на нея и продължаваше да бълнува.

— Назад! — заповяда Талия.

Понечихме да отстъпим, но в този миг се чу пращене на настъпени клони и на пътя зад нас се появиха още два скелета. Бяхме обградени.

Зачудих се къде ли бяха останалите. В музея бях видял дванайсет. Едно от зомбитата вдигна мобилен телефон към устата си и заговори.

Макар че всъщност неговото не беше говорене — издаваше тракащи и стържещи звуци като при глозгане на кокал. Изведнъж ми просветна каква беше работата. Скелетите се бяха разделили, за да ни търсят. И тези тук сега викаха останалите. Не след дълго всички щяха да се изсипят върху нас.