Рик Риърдън - Проклятието на титана

Напънах се да си спомня мита за глигана. Бях сигурен, че Херкулес го е надвил, но не си спомнях как. Ако не се лъжех, преди Херкулес да го обуздае, дивият шопар беше опустошил няколко града. Надявах се Клаудкрофт да имаше застраховка срещу нападения на гигантски глигани.

— Не спирайте! — извика Зои. Тя и Бианка хукнаха в противоположни посоки. Гроувър подскачаше около глигана и свиреше с тръстиковата си флейта, а звярът грухтеше и се опитваше да го наръга с бивните си. Но ние с Талия извадихме най-куция късмет. Когато шопарът се обърна към нас, Талия направи грешката да вдигне срещу него Егида. Видът на Медуза предизвика гневен рев — може би горгоната му беше заприличала на някой от роднините му — и глиганът се втурна към нас.

Побягнахме нагоре по хълма, като успявахме да поддържаме преднината си само защото заобикаляме дърветата, докато той си проправяше път през тях като ги събаряше.

На билото попаднахме на стара железопътна линия, по-затрупана от дебел сняг.

— Насам! — Сграбчих Талия за ръката и затичахме по релсите, а глиганът с грухтене се носеше зад нас, като се подхлъзваше и поднасяше по стръмния наклон. Слава на боговете, копитата му не бяха направени за такъв терен.

Пред нас се появи тунел. Отвъд него релсите продължаваха по стар мост над дълбоко дере. Хрумна ми налудничава идея.

— След мен!

Талия забави ход — нямах време да се питам защо, — но аз не я пусках и тя неохотно ме следваше. Зад нас десеттонен танк във формата на шопар събаряше борове и трошеше скалите под копитата си.

Профучахме през тунела и се озовахме от другата му страна.

— Не! — извика Талия.

Лицето й беше по-бяло и от снега. Стояхме пред моста. Дерето под него беше дълбоко поне трийсет метра и пълно със сняг.

Глиганът връхлиташе зад нас.

— Хайде! — подканих я аз. — Ще ни издържи. Надявам се…

— Не мога! — изкрещя тя с облещени от ужас очи.

Шопарът нахлу в тунела и земята се разтресе.

— Хайде! — повторих.

Талия погледна надолу и преглътна. Беше позеленяла от страх.

Нямах време да мисля какво се случваше и защо. Глиганът всеки миг щеше да изскочи от тунела. План Б. Сграбчих Талия, хвърлих щита й на снега, стъпих върху него и се оттласнах настрани, вляво от мостчето — понесохме се на Егида като на сноуборд надолу по скалата. Глиганът обаче не можеше да завие толкова рязко и се озова право върху мостчето, което не издържа тежестта на десеттонното чудовище. Звярът политна в дерето с оглушителен писък и се стовари в една пряспа с мощно БУХ!

С Талия успяхме някак да спрем. И двамата едва си поемахме дъх. Целите бяхме издрани от шубраците, по лицата ни се стичаха кървави струйки. Косата на Талия беше пълна с борови иглички. Недалеч от нас глиганът грухтеше и се мъчеше да се измъкне от пряспата. Виждаше се само кафявата четина по гърба му. Беше потънал дълбоко в снега, все едно беше опакован в морска пяна. Като че ли не беше пострадал от падането, но — засега — не можеше да помръдне.

Погледнах Талия.

— Страх те е от високото.

Сега, когато бяхме в безопасност, очите й замятаха обичайните гневни светкавици.

— Глупости!

— Това обяснява защо си изкара акъла в микробуса на Аполон. И защо не искаше да говориш за това.

Тя си пое дълбоко дъх. Изтръска боровите иглички от главата си.

— Ако кажеш на някого, кълна се…

— Не, не — прекъснах я аз. — Няма, честна дума. Но просто… дъщерята на Зевс, господаря на небето, да я е страх от високото?

Талия като че ли се канеше да ме фрасне с юмрук, но в този миг над нас се разнесе гласът на Гроувър:

— Ехоооо!

— Тук сме! — отвърнах.

След няколко минути Зои, Бианка и Гроувър се спуснаха при нас. Събрахме се край глигана, който се мъчеше да се измъкне от пряспата.

— Дар от дивата природа — рече отново Гроувър, макар че сега изглеждаше малко ядосан.

— Така е — кимна Зои. — Трябва да се възползваме от него.

— Чакайте малко! — обади се раздразнено Талия. Все още изглеждаше сякаш току-що е загубила ожесточена схватка с някоя елха. — Защо, в името на боговете, продължавате да наричате това прасе дар и благослов?

Гроувър унесено вдигна глава.

— Защото то може да ни закара на запад. Имаш ли представа с каква скорост се движи този глиган?

— Супер — измърморих. — Какво сега, ще се правим на каубои, яхнали прасе?

Гроувър кимна.

— Само трябва да се качим на гърба му. Макар че лично аз бих предпочел… Бих предпочел първо да пообиколя наоколо. Но, уви, вече го няма.