Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Бианка — продължи Зои, — предишният президент не е Рузвелт. Той е управлявал преди седемдесет години.

— Невъзможно! — поклати глава Бианка. — Не може… не може да съм толкова стара!

Взря се в ръцете си, сякаш за да се увери, че не са сбръчкани.

Талия я гледаше тъжно. Много добре знаеше какво е да ти се губят години от живота.

— Няма нищо, Бианка. Важното е, че сега с Нико вече сте в безопасност. Измъкнали сте се оттам.

— Но как е станало? — попитах аз. — Ние останахме вътре не повече от час и пак едвам се спасихме. Как сте успели да излезете след толкова години, прекарани в хотела?

— Казах ти вече! — извика през сълзи Бианка. — Дойде един мъж и заяви, че е време да тръгваме. И…

— Кой е бил той? Защо го е направил?

Но в този миг изведнъж ни заслепи мощна светлина. Насред нищото се появиха фарове на кола. За миг с надежда си помислих, че Аполон идва да ни предложи отново да ни повози, но двигателят не беше толкова шумен като на слънчевата колесница, а и освен това беше нощ. Грабнахме спалните чували и се дръпнахме настрани и пред нас спря убийствено бяла лимузина.

Задната врата на лимузината се отвори рязко и едва не ме удари. Понечих да се отдръпна, но в този миг връх на меч се допря в гърлото ми.

Чух как Бианка и Зои опънаха лъковете си. Този, който държеше меча, излезе от колата, без да отмества острието от шията ми, и се ухили подигравателно.

— Я колко си кротък този път, а, дребосък?

Той беше едър мъж с къса, по войнишки остригана коса, черен кожен рокерски шлифер, черни джинси, бяла, прилепнала по тялото риза, и ботуши. Носеше слънчеви очила, но аз знаех какво се криеше зад тях — празни орбити, в които пламтяха огньове.

— Арес! — изръмжах.

Богът на войната хвърли поглед към останалите.

— По-спокойно, хора.

Щракна с пръсти и оръжията им паднаха на земята.

— Това е приятелска среща. — Боцна ме с върха на меча си. — Естествено, с най-голямо удоволствие бих ти отсякъл главата, само че искат да говорят с теб. А и не бих те обезглавил пред една дама.

— И коя е тази дама? — обади се Талия.

Арес се обърна към нея.

— Виж ти кой бил тук! Чух, че си се върнала.

Свали меча си и ме бутна настрани.

— Талия, дъщерята на Зевс — продължи замислено той. — Събрала си се с лоша компания, момиче.

— Какво искаш, Арес? — попита тя. — Кой е в колата?

Богът се усмихна, наслаждаваше се на вниманието.

— Не ми се вярва, че ще ти се зарадва. А на тях пък още по-малко — кимна с брадичка към Зои и Бианка. — Защо не отидете да хапнете, докато чакате? Ще ви отнема Пърси за няколко минути.

— Няма да го оставим сам с вас, господарю Арес — обади се Зои.

— А и освен това — добави Гроувър — закусвалнята е затворена.

Арес пак щракна с пръсти. Изведнъж лампите в закусвалнята грейнаха. Закованите на вратата дъски изчезнаха и табелата „Затворено“ се смени с „Отворено“.

— Какво ще кажеш сега, козльо?

— Вървете — подканих ги аз. — Ще се справя.

Опитах се да прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах. Но Арес като че ли не ми се върза.

— Ето, не го ли чухте? — ухили се той. — Какъв смелчага! И сам може да се оправи!

Приятелите ми неохотно поеха към закусвалнята. Арес ме изгледа с омраза и отвори вратата на лимузината.

— Скачай вътре, дребосък — подкани ме той. — И внимавай как ще се държиш. Тя не прощава грубите обноски като мен.

Когато я видях, направо ми увисна ченето.

Забравих си името. Забравих къде съм. Забравих дори как да говоря с цели изречения.

Беше облечена в червена копринена рокля, косата й се спускаше до раменете на ситни масури. По-красиво лице не бях виждал: перфектен грим, зашеметяващи очи, усмивка, от която би грейнала дори и тъмната страна на Луната.

После обаче така и не можах да се сетя как точно изглеждаше. Нито пък какъв цвят бяха очите и косата й. Представете си най-красивата актриса, за която се сещате. Богинята беше десет пъти по-красива от нея. Посочете любимия си цвят на косата и очите — ето такива бяха и нейните.

Усмихна ми се и за миг ми заприлича на Анабет. След това на една телевизионна актриса, по която си падах в пети клас. След това… стана ви ясно, нали?

— А, ето те и теб, Пърси — рече тя. — Аз съм Афродита.

Стоварих се на отсрещната седалка и измучах:

— Ааа… Ъъъ… О!

Тя се усмихна.

— Колко си сладък! Би ли подържал за миг?

Връчи ми лъскаво огледало с размерите на голяма чиния и ме накара да го вдигна пред лицето й. Приведе се към него и заоправя червилото си, макар че аз не виждах нищо нередно с него.