Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Имаш късмет, дребосък. — Арес ме бутна настрани. — Трябва да си благодарен.

— За какво?

— Че бяхме толкова мили с теб. Ако зависеше от мен…

— Защо не се опиташ да ме убиеш? — извиках. Глупаво беше да предизвикваш бога на войната, но когато той беше край мен, винаги ме завладяваха гняв и безразсъдство.

Арес кимна, все едно най-сетне бях казал нещо умно.

— С радост бих го направил, честна дума — отвърна той. — Само че, виж какво е положението. На Олимп се носят слухове, че може да започнеш най-голямата война в историята. Не бих рискувал да прецакам подобна възможност. Освен това Афродита те смята за едва ли не звезда от сапунен сериал. Ако те убия, ще ми се разсърди. Но не се тревожи. Не съм забравил клетвата си. Някой ден, дребосък, съвсем скоро, мечът ти ще те подведе и над главата ти ще се стовари гневът на Арес!

Стиснах юмруци.

— Защо да чакаме? Веднъж вече те победих. Зарасна ли ти глезенът?

Той се усмихна заплашително.

— Добър опит, дребосък. Но не излизай с подобни номера пред майстора на подигравките. Когато съм готов, ще ти видя сметката. А дотогава… да те няма!

Арес щракна с пръсти и светът се завъртя на триста и шейсет градуса в облак от червен прах. Паднах на земята.

Когато се изправих, лимузината я нямаше. Пътят, мексиканската закусвалня, цялото градче „Джила Клоу“ бяха изчезнали. С приятелите ми се намирахме в средата на сметището, а навсякъде около нас се издигаха огромни купчини ръждясали железа и боклуци.

— И какво иска от теб? — попита Бианка, след като разказах за срещата си с Афродита.

— Ами… не съм сигурен — излъгах. — Каза да внимаваме във владенията на съпруга й. Да не взимаме нищо.

Зои присви очи.

— Богинята на любовта не би дошла чак дотук, само за да те предупреди да внимаваш. Пази се, Пърси, Афродита е отклонила мнозина от правия път.

— Веднъж и аз да съм съгласна със Зои — обади се Талия. — Човек не може да има вяра на Афродита.

Гроувър ме гледаше странно. Заради телепатичната ни връзка той лесно долавяше чувствата ми и сигурно се досещаше за какво сме си говорили с Афродита.

— И как ще се измъкнем оттук? — попитах, за да сменя темата.

— Насам — рече Зои. — Запад е насам.

— Откъде знаеш?

Тя поклати глава.

— „Голямата мечка“ е на север, което означава, че запад трябва да е насам.

Посочи северното съзвездие, което трудно се различаваше сред множеството други звезди.

— А, дебелият мечок — измърморих аз.

Зои ме изгледа обидено.

— Покажи малко уважение! Тя беше добра мечка. Достоен противник.

— Говориш така, все едно наистина е съществувала.

— Хей — намеси се Гроувър, — погледнете!

Бяхме се изкачили на върха на една грамада от боклуци. На светлината на луната блещукаха отчупени глави на бронзови коне, метални крака от човешки статуи, смачкани до неузнаваемост колесници, тонове щитове, мечове и най-различни други оръжия, както и по-нови уреди като автомобили, искрящи в златно и сребристо, хладилници, перални, компютърни екрани.

— Еха! — възкликна Бианка. — Някои от тези неща все едно са от злато!

— И са — кимна мрачно Талия. — Както каза Пърси, не бива да ги докосваме. Това е сметището на боговете.

— Сметище ли? — Гроувър вдигна красива корона, изработена от злато, сребро и скъпоценни камъни. Беше нащърбена, сякаш някой се е опитал да я съсече с брадва. — Това на боклук ли ти прилича?

Отчупи едно парче и задъвка.

— Страхотно е!

Талия грабна короната от ръката му.

— Сериозно ти говоря!

— Вижте! — извика Бианка и се спусна надолу по купчината, пързаляйки се по бронзови намотки и златни чинии. Вдигна един лък, който искреше на лунната светлина. — Ловджийски лък!

Изведнъж лъкът започна да се смалява и се превърна във фиба за коса във формата на полумесец.

— Като меча на Пърси!

Зои я изгледа мрачно.

— Остави го, Бианка!

— Но…

— Сигурно си има причина да бъде тук. Това, което е в сметището, не бива да се пипа. Най-вероятно не е направено както трябва. Или пък е прокълнато.

Бианка неохотно пусна фибата.

— Това място не ми харесва — измърмори Талия и извади копието си.

— Да не мислиш, че ще ни нападнат хладилници-убийци? — подкачих я аз.

Тя ме изгледа строго.

— Зои е права, Пърси. Тези неща са захвърлени тук неслучайно. Хайде, да продължаваме.

— Вече за втори път си съгласна със Зои — обадих се аз, но Талия не ми обърна внимание.

Лъкатушехме между хълмовете и долините от боклуци. Сметището като че ли нямаше край. Ако не беше „Голямата мечка“, сигурно бързо щяхме да се загубим. Всички купчини изглеждаха еднакви.