Рик Риърдън - Проклятието на титана

Ще ми се да кажа, че не обръщахме внимание на захвърлените вещи, но сред тях имаше толкова готини неща, че нямаше как да не се спрем да ги разгледаме. Попаднах на електрическа китара във формата на лирата на Аполон, която ми се видя толкова готина, че едва се удържах да не я взема. Гроувър откри дърво, направено от метал. То беше накълцано с брадва, но по някои от клоните му все още имаше златни птички и когато Гроувър посегна към тях, те се завъртяха и се опитаха да размахат криле.

Най-накрая в далечината, на около половин миля от нас, се появиха лампите на магистралата. Но за да стигнем до нея…

— Какво е това? — ахна Бианка.

Пред нас се извисяваше последната камара, която беше по-голяма и по-дълга от останалите. Приличаше на заравнен отгоре хълм от метал с размерите на футболно игрище. В края му се виждаше редица от десет дебели метални колони, свързани помежду си.

Бианка се намръщи.

— Приличат на…

— Пръсти на крак! — обади се Гроувър.

Тя кимна.

— Да, на огромни пръсти на крак.

Зои и Талия уплашено се спогледаха.

— Да заобиколим — заповяда Талия. — Отдалеч!

— Но магистралата е ей там — възразих. — По-лесно е да се изкачим и да се спуснем от другата страна.

Дзън!

Талия вдигна копието си, Зои опъна лъка, само че дрънченето беше причинено от Гроувър, който беше хвърлил нещо по пръстите и звукът от удара беше отекнал все едно те бяха кухи отвътре.

— Защо го направи? — извика ядосано Зои.

Гроувър се сви.

— Не знам. Може би… може би, защото не харесвам изкуствени крака?

— Да вървим — обади се Талия. — Ще заобиколим!

Този път си замълчах. Пръстите и мен ме плашеха. Кой би се хванал да майстори високи по пет метра пръсти на крака и след това да ги захвърли на сметището?

След няколко минути излязохме на пустата, но добре осветена магистрала.

— Успяхме — въздъхна Зои. — Слава на боговете!

Но явно боговете не искаха да бъдат възхвалявани. Зад нас се разнесе трясък, все едно едновременно се включиха хиляди машини за смачкване на метал.

Обърнах се. Хълмът от боклуци се надигаше. Десетте пръста се наклониха към нас и легнаха на земята. Така още повече заприличаха на пръсти, защото… Просто бяха пръсти! От боклуците се надигна бронзов великан. Беше невероятно висок — истински небостъргач с ръце и крака. Искреше зловещо на лунната светлина. Наведе глава към нас. Лицето му беше обезобразено. Лявата му част беше стопена. Свръзките му скърцаха от ръжда, по дебелия слой прах върху бронята на гърдите му гигантска ръка беше написала: „Измий ме“.

— Талос! — ахна Зои.

— Кой е Талос? — прошепнах аз.

— Едно от създанията на Хефест — отвърна Талия. — Но това едва ли е истинският. Много е малък. Вероятно е някакъв модел. Несполучлив прототип.

На металния великан като че ли не му допадна да го наричат „несполучлив“.

Ръката му се присегна към ножницата. Стърженето от изваждането на меча беше ужасяващо. Острието беше дълго поне петдесет метра. Изглеждаше ръждясало и затъпено, но това едва ли имаше значение. Ако се стовареше върху някого, резултатът щеше да е същият, както ако го размажеше танкер.

— Някой е взел нещо! — обяви Зои. — Кой?

Погледна ме обвинително.

Поклатих глава.

— Може да съм всякакъв, но не съм крадец!

Бианка си замълча. Стори ми се, че криеше нещо, но нямах време да мисля за това, тъй като гигантският несполучлив Талос пристъпи към нас, като с една крачка скъси разстоянието наполовина и земята потрепери.

— Бягайте! — изкрещя Гроувър.

Добър съвет, но неизпълним. Дори и да тръгнеше съвсем спокойно като на разходка, гигантът лесно можеше да ни настигне.

Пръснахме се в различни посоки, както бяхме направили с Немейския лъв. Талия хукна по магистралата, вдигнала щита. Великанът замахна с меча, закачи електрическите кабели и върху нея се посипаха искри.

Зои пусна няколко стрели към главата му, но те отхвръкваха от метала. Гроувър блееше като козленце и се опитваше да се покатери по най-близката купчина боклуци.

С Бианка се озовахме един до друг зад една счупена колесница.

— Ти си взела нещо — казах аз. — Онзи лък.

— Не съм! — отвърна тя, но гласът й потрепери.

— Върни го! — заповядах. — Хвърли го обратно!

— Не съм… не съм взела лъка! Освен това, вече е късно!

— Какво си взела?

Разнесе се гръмовен трясък и над нас се извиси сянка.

— Бягай! — Свлякох се надолу по хълма, следван от Бианка. Там, където бяхме стояли допреди миг, се стовари гигантски крак.