Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Знаеш ли защо си тук? — попита тя.

Исках да отговоря. Но нито дума не излизаше от устата ми. Какво ми ставаше? Това беше просто една жена на средна възраст. Ама страшно красива жена. Очите й бяха като бистри езера… Ощипах се силно по ръката.

— Ъъъ… не — успях да измърморя.

— О, милият! — възкликна Афродита. — Още ли отричаш?

Останалият навън Арес се изкикоти. Сигурно чуваше всичко. Представих си го как подслушва и ми се присмива и това така ме ядоса, че мъглата в главата ми се попроясни.

— Нямам представа за какво говорите — рекох.

— Добре, защо тръгна на този подвиг?

— Защото Артемида е отвлечена!

Афродита поклати глава и въздъхна.

— О, Артемида! Стига, моля те! Не си чак толкова безнадежден случай. Ако решат да отвличат богиня, поне ще изберат някоя красавица, нали? Направо ми е жал за тези, дето са хванали Артемида. Горкичките, ще умрат от скука!

— Но тя беше по следите на някакво чудовище — възразих аз. — Много, ама много опасно чудовище. Трябва да го открием!

Богинята ме накара да вдигна малко по-високо огледалото. Беше открила някакъв микроскопичен проблем в ъгълчето на окото си и се захвана да оправя грима си.

— Пак ли тия чудовища! Но мили ми Пърси, това е причината, поради която са тръгнали останалите. А аз питам за теб.

Сърцето ми забумтя. Предпочитах да замълча, но погледът й като че ли сам извлече отговора от устата ми.

— За да помогна на Анабет.

Афродита грейна.

— Точно така!

— Трябва да я спася — продължих аз. — Сънувах как…

— О, значи дори я сънуваш! Толкова е мило!

— Не! Исках да кажа… Друго имах предвид.

Тя цъкна с език.

— Пърси, аз съм на твоя страна. Все пак заради мен стигна дотук.

Зяпнах.

— Какво?

— Онази отровна тениска, която братята Стол подариха на Феба — отвърна тя. — Мислиш ли, че е станало случайно? Кой според теб изпрати Блекджак? Кой ти помогна да се измъкнеш от лагера?

— Вие ли?

— Разбира се! Тези ловджийки са толкова досадни! Хукнали по следите на някакво чудовище, дрън-дрън! Да спасяват Артемида. Ако питат мен, нека завинаги си стои в плен. Но един подвиг в името на истинската любов…

— Чакайте, не съм казвал…

— О, миличък! Не е нужно да го изричаш на глас. Знаеш, че Анабет за малко не се присъедини към ловджийките, нали?

Изчервих се.

— Ами…

— Беше готова да им се врече завинаги! А ти, скъпи мой, можеш да я спасиш от тази участ. Толкова е романтично!

— Ъъъ…

— Хайде, остави огледалото — заповяда Афродита. — Изглеждам чудесно!

Сепнато си дадох сметка, че продължавам да го държа, и едва когато го свалих на седалката, осъзнах, че ръцете ми са изтръпнали.

— Слушай сега, Пърси — продължи богинята. — Ловджийките са ти врагове. Забрави за Артемида и чудовището. Това са глупости. Важното е да намериш Анабет и да я спасиш.

— Знаете ли къде е?

Тя раздразнено махна с ръка.

— Не, не! Оставям подробностите на теб. Но от векове не сме имали истинска трагична любовна история.

— Ама… Първо, никога не съм казвал нищо за любов. И второ, от къде на къде да е „трагична“?

— Любовта покорява всичко — заяви Афродита. — Виж Елена и Парис. Те не позволиха нищо да застане между тях, нали?

— В резултат на което е избухнала Троянската война и са загинали хиляди хора — измърморих аз.

— Пфу! Това не е важно. Следвай сърцето си!

— Но… нямам представа накъде ме води то.

Тя се усмихна мило. Беше адски красива. И то не просто заради хубавото лице и скъпите дрехи, а защото така вярваше в любовта, че човек не можеше да не се замае, само като я слуша как говори.

— Незнанието е половината удоволствие — рече Афродита. — Страшно е мъчително, нали? Да не си сигурен кого обичаш и кой те обича. О, деца! Толкова сте сладки, че ще се разплача.

— Недейте! — скочих аз.

— Не се тревожи — продължи тя. — Няма да позволя да ти бъде лесно и скучно. Не, подготвила съм ти няколко страхотни изненади. Трепети. Терзания. Колебания. О, само почакай да видиш!

— Няма нужда — рекох. — Не си правете труда заради мен…

— Толкова си сладък! Де да можеха всичките ми дъщери да разбият сърцето на някое толкова симпатично момче като теб. — Очите й се насълзиха. — Хайде, върви. И внимавай много, докато прекосяваш владенията на съпруга ми, Пърси. Не вземай нищо. Той страшно държи на боклуците си.

— Кой? — премигах объркано. — Хефест ли?

Вратата се отвори, Арес ме сграбчи за рамото и ме измъкна навън.

Аудиенцията ми с богинята на любовта беше приключила.