Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Звездите изгряха — рече Зои.

Беше права. Над главите ни блещукаха милиони звезди, виждаха се ясно, тъй като наблизо нямаше град, чиито светлини да оцветяват в оранжево зарево небето.

— Невероятно — обади се Бианка. — За първи път виждам Млечния път.

— Това е нищо — отвърна Зои. — Навремето звездите бяха много повече. Цели съзвездия изчезнаха заради светлинното замърсяване, причинено от хората.

— Говориш така, все едно ти не си част от хората — рекох.

Зои вдигна вежди.

— Аз съм ловджийка. Милея за дивата природа. А вам е все едно.

— Не „вам“, а „на вас“! — поправи я Талия.

— Но „вас“ се използва за пряко допълнение!

— Също и за непряко — отвърна Талия, — само че със съответните предлози. Казва се „на нас“ и „на вас“, а не „нам“ и „вам“.

Зои раздразнено поклати глава.

— Мразя го този език! Толкова бързо се променя!

Гроувър въздъхна. Взираше се унесено в звездите, сигурно все още си мислеше за проблема със светлинното замърсяване.

— Само ако Пан беше тук… Той щеше да оправи всичко.

Зои тъжно кимна.

— Може пък да е било заради кафето — продължи той. — Тъкмо отпих първата глътка и усетих полъха. Ако пия повече кафе…

Бях сигурен, че кафето няма нищо общо със случилото се в Краудкрофт, но не исках да го разочаровам. Спомних си как гумената мишка и птичките изведнъж бяха оживели при полъха на топлия ветрец.

— Гроувър, наистина ли смяташ, че е бил Пан? Знам, че ти се иска да е бил той, но…

— Той изпрати глигана да ни помогне — заяви уверено сатирът. — Не знам защо. Но усетих присъствието му. След като изпълним задачата си, ще се върна в Ню Мексико и ще пия много кафе. Това е най-добрата следа, на която сме попадали през последните две хиляди години. Бях толкова близо!

Замълчах. Не исках да попарвам надеждите му.

— А аз от одеве се чудя — обърна се Талия към Бианка — как успя да видиш сметката на онова зомби. Останалите със сигурност са по петите ни. Бих искала да знам как можем да ги победим.

Бианка поклати глава.

— Нямам представа. Просто го прободох с ножа и той избухна в пламъци.

— Може ножът ти да не е обикновен — предположих аз.

— Същият е като моя — намеси се Зои. — Божествен бронз. Но моят нямаше същия ефект.

— Може би трябва да уцелиш някоя точно определена точка — рекох.

Бианка като че ли се смути от напрегнатите ни погледи.

— Както и да е — рече Зои. — Все някога ще разберем как е станало. Сега по-добре да решим какво ще правим оттук нататък. След като минем през това сметище, трябва да продължим на запад. Ако излезем на някой по-оживен път, може да хванем стоп до най-близкия град. Би трябвало да е Лас Вегас.

Понечих да отбележа, че с Гроувър имаме лоши спомени от Лас Вегас, но Бианка ме изпревари:

— Не! — извика тя. — Няма да стъпя там!

Изглеждаше страшно изплашена, сякаш някой насила я беше качил на влакче на ужасите.

— Защо? — намръщи се Зои.

Бианка треперливо си пое дъх.

— Мисля, че с Нико бяхме там. Когато пътувахме. А после не помня…

Нещо ми прещрака в главата. Спомних си как Бианка беше споменала, че са били отседнали в хотел за известно време. Погледнах Гроувър и той като че ли си мислеше същото.

— Бианка — рекох, — този хотел, в който сте били… Да не е бил хотел „Аотус“?

Тя се ококори.

— Откъде знаеш?

— О, богове! — измърморих аз.

— Чакайте — обади се Талия. — Какъв е този хотел?

— Преди две години — заобяснявах аз — с Гроувър и Анабет попаднахме в него. Той е така направен, че да не искаш да си тръгнеш. Останахме около час, а когато най-сетне успяхме да се измъкнем навън, се оказа, че са изминали пет дни. Вътре времето тече по различен начин.

— Не — прошепна Бианка, — не е възможно.

— Ти спомена, че някой е дошъл да ви вземе оттам — напомних й аз.

— Да.

— Как изглеждаше? Какво ви каза?

— Ами… не си спомням. Моля те, не ми се говори за това.

Зои се приведе напред, сбърчила загрижено чело.

— Каза, че Вашингтон ти се е сторил много променен, когато сте отишли там миналото лято. Че не помниш да е имало метро.

— Да, но…

— Бианка, кой е сегашният президент на Америка?

— Я стига! — сопна се Бианка и посочи името.

— А кой беше преди него? — попита Зои.

Тя се замисли за миг.

— Рузвелт.

Зои преглътна.

— Тиодор или Франклин?

— Франклин — отвърна Бианка.

— На когото е кръстена магистралата? — обадих се аз, тъй като, честно казано, не знаех абсолютно нищо друго за Франклин Рузвелт.