Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Кое? За какво говориш?

Сатирът не ми обърна внимание. Приближи се към шопара и се метна на гърба му. Глиганът вече беше поотъпкал снега около себе си и успееше ли да се освободи, нищо нямаше да може да го спре. Гроувър извади флейтата си. Засвири игрива мелодия и хвърли една ябълка на земята. Тя се търколи на метър от зурлата на звяра и той направо пощуря, опитвайки се да я достигне.

— Ето на това му се вика интелигентна система за управление — измърмори Талия. — Страхотно.

Неохотно направи няколко крачки и скочи до Гроувър. До тях имаше предостатъчно място за всички. Зои и Бианка пристъпиха напред.

— Чакайте малко! — извиках аз. — Някой има ли идея за какво говореше Гроувър? За този дар на дивата природа?

— Разбира се — отвърна Зои. — Не го ли усети във вятъра? Беше толкова силно. Не вярвах, че някога отново ще доловя присъствието му.

— Чие присъствие?

Тя ме изгледа, все едно бях кръгъл идиот.

— На господаря на дивата природа, разбира се. Когато глиганът се появи, за миг усетих присъствието на Пан.

Препускахме върху глигана чак до вечерта. Задните ми части вече не издържаха — представете си да седите на голяма телена четка, подрусваща се върху чакъл цял ден. Долу-горе толкова удобно беше и язденето на шопара.

Нямах представа колко километра сме изминали, но планините останаха зад гърба ни и навлязохме в суха низина. Тревата и храстите също оредяха, накрая съвсем изчезнаха и глиганът препускаше през пустинята.

Щом се смрачи, той спря край едно дере и изгрухтя. Пи дълго от калното поточе, а след това измъкна един кактус от пясъка и го задъвка заедно с бодлите.

— Дотук е — обяви Гроувър. — Най-добре да слезем от него, докато яде.

Нямаше нужда да ни убеждава. Спуснахме се на земята, докато глиганът хрупаше кактуси, и след това се заклатушкахме бавно настрани, тъй като всички бяхме адски схванати от язденето.

След третия кактус и нова порция кална вода, глиганът изгрухтя отново, оригна се, завъртя се и пое обратно на изток.

— Сигурно предпочита планината — предположих аз.

— Чудесно го разбирам — отвърна Талия. — Погледни!

Пред нас имаше обикновен асфалтиран път, посипан с пясък. От едната му страна се издигаха няколко сгради, които определено не бяха достатъчно, за да представляват истинско населено място: къща със заковани с дъски прозорци, мексиканска закусвалня, която сигурно беше хлопнала кепенци още преди да се роди Зои Нощната сянка, варосана пощенска станция с надпис „Джила Клоу, Аризона“, увиснал накриво над вратата. Отвъд тях се издигаха хълмове… Не, всъщност не бяха истински хълмове. В пустинята нямаше откъде да се появят хълмове. Това бяха огромни камари от стари коли, домашни уреди и всякакви други боклуци. Сметище, което като че ли нямаше край.

— Леле… — прошепнах смаяно аз.

— Нещо ми подсказва, че и тук няма да намерим кола под наем — рече Талия. Обърна се към Гроувър и подхвърли: — Да не криеш случайно още някой див глиган в ръкава си?

Гроувър притеснено душеше въздуха. Извади от джоба си шепа орехи, хвърли ги на пясъка и засвири с флейтата си. Орехите се подредиха в някаква форма, която на мен нищо не ми говореше, но пък сатирът угрижено въздъхна.

— Ето това сме ние — посочи той. — Тези пет ореха.

— Кой от тях съм аз? — попитах.

— Онзи дребният, дето си личи, че отвътре е кух — обади се Зои.

— Млъкни!

— Тази купчина тук — посочи наляво Гроувър — означава проблеми.

— Чудовище? — попита Талия.

Той смутено вдигна рамене.

— Не усещам никаква миризма. Но пък орехите не лъжат. Следващото препятствие…

Посочи сметището. Слънцето вече почти се беше скрило напълно и в сумрака хълмовете от боклуци изглеждаха все едно сме попаднали на някаква друга планета.

Решихме да пренощуваме тук и да се пробваме да преминем през сметището на сутринта. Никой нямаше желание да си проправя път сред боклуци в тъмното.

Зои и Бианка извадиха пет спални чувала и дунапренени шалтета от раниците си. Нямах представа как ги бяха побрали вътре, сигурно раниците бяха вълшебни. Лъковете и стрелите на ловджийките също не бяха обикновени — когато им притрябваха, просто се появяваха на раменете им, а през останалото време изчезваха.

Изведнъж стана много студено. С Гроувър събрахме стари дъски от полуразрушената къща и Талия ги подпали с копието си. За нула време си спретнахме чуден лагер — доколкото това беше възможно в безлюден призрачен град насред нищото.