Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Близо е — простена Гроувър.

— Краят ни ли? — измърморих аз.

— Не — възрази той. — Дарът. Дарът на дивата природа!

Нямах представа какви ги говореше, но състоянието му изобщо не ми харесваше. Не можеше да стои на краката си, камо ли да се бие.

— Подхващаме ги един срещу един — обади се Талия. — Те са четирима, ние също. Така може и да оставят Гроувър на мира.

— Става — кимна Зои.

— Дивата природа! — извика Гроувър.

Отнякъде полъхна топъл ветрец и разлюля клоните. Не отделях очи от скелетите. Спомних си как Генералът се надсмиваше над Анабет. Спомних си как Люк я беше предал.

И се втурнах в атака.

Първият скелет стреля. Времето забави ход. Не бих казал, че виждах куршума, но предусещах траекторията му — така, както усещах подводните течения в океана. Отклоних го с меча си и продължих напред.

Зомбито понечи да измъкне палката си от колана, но аз отсякох ръцете му от лактите. След това замахнах напряко и го съсякох на две през кръста.

Костите му се разпиляха по асфалта, ала веднага започнаха да се събират и да се наместват обратно по местата си. Вторият скелет затрака зловещо със зъби и вдигна оръжието си към мен, но аз с един ритник пратих пистолета в снега.

Помислих си, че се справям доста добре, и в този миг другите два скелета стреляха в гърба ми.

— Пърси! — изкрещя Талия.

Строполих се по очи и изведнъж смаяно си дадох сметка, че всъщност не бях мъртъв. Куршумите не ме бяха убили, бях ги усетил само като силно бутване отзад.

Кожата на немейския лъв! Шлиферът ми беше като бронежилетка!

Талия се хвърли срещу втория скелет. Зои и Бианка обстрелваха с лъковете си третия и четвъртия. Гроувър стоеше по средата с разперени сякаш за прегръдка ръце.

Откъм гората вляво от нас долиташе трясък, сякаш оттам минаваше булдозер. Сигурно пристигаха останалите скелети. Опитах се да се изправя и една полицейска палка профуча на сантиметри от главата ми. Скелетът, който бях съсякъл на две, вече се беше възстановил изцяло и отново нападаше.

Нямаше начин да ги спрем. Зои и Бианка се целеха в очите, но стрелите спокойно прелитаха през кухите черепи. Един замахна към Бианка и аз вече очаквах да я видя мъртва на земята, когато тя някак си се извъртя и заби ножа си в гърдите му. Зомбито избухна в пламъци и от него останаха само шепа прах и една обгоряла полицейска значка.

— Как го направи? — извика Зои.

— Не знам — отвърна смутено Бианка. — Може би извадих късмет?

— Гледай да го повториш!

Само че другите три скелета вече я избягваха. За сметка на това ни притиснаха уверено и ни принудиха да отстъпваме заднишком.

— Някакъв план? — извиках аз, докато вървях назад.

Никой не отговори. Дърветата зад скелетите се поклащаха. Чуваше се пращене на счупени клони.

— Дарът! — прошепна Гроувър.

И в този миг с оглушително грухтене на пътя изскочи най-големият шопар, който някога съм виждал в живота си. Див глиган, висок поне петнайсет метра, с розова влажна зурла и бивни с размерите на канута. Черната четина на гърба му беше настръхнала, очите му искряха гневно.

— Грух! — изгрухтя глиганът и халоса скелетите с бивните си. Ударът беше толкова силен, че те литнаха над дърветата и се стовариха в подножието на хълма, разпадайки се на парчета. Навсякъде се разпиляха бедрени кости и ребра.

След това звярът се обърна към нас.

Талия вдигна копието си, но Гроувър извика:

— Не го убивай!

Глиганът изгрухтя и зари с копито в снега, явно се канеше да ни нападне.

— Това е Еримантският глиган — обади се Зои, като се мъчеше да звучи спокойно. — Съмнявам се, че можем да го убием, дори и да искаме.

— Той е дар — отвърна Гроувър. — Благослов от дивата природа!

Шопарът изгрухтя отново и размаха огромните си бивни. Зои и Бианка отскочиха настрани, а аз бутнах Гроувър на земята, за да не се озове набързо при скелетите с глиганския експрес.

— Страшен благослов, няма що! — извиках аз. — Бягайте!

Пръснахме се в различни посоки и за миг това го обърка.

— Ама той май държи да ни убие! — измърмори Талия.

— Разбира се — отвърна Гроувър. — Той е диво създание.

— И как тогава може да е благослов? — обади се Бианка.

Въпросът й ми се стори напълно основателен, но шопарът явно се обиди и се завтече в тръс след нея. Тя обаче беше по-бърза, отколкото предполагах. Претърколи се настрани, за да не попадне под копитата му, и се озова зад гърба на звяра. Той замахна с бивни и направи на трески табелата „Добре дошли в Клаудкрофт“.