Рик Риърдън - Проклятието на титана

Опитвах се да не увесвам нос, макар да знаех много добре какви бяха шансовете ни. Не исках да хвърлям в паника Гроувър и затова не му казах, че застрашително се приближаваше и друг краен срок, освен спасяването на Артемида навреме, за да участва в съвета на боговете. Генералът беше заповядал да запазят живота на Анабет само до зимното слънцестоене. А то настъпваше в петък, само след четири дни. И беше споменал за някакво жертвоприношение. Което изобщо не ми харесваше.

Спряхме в центъра. Оттук се виждаше почти целият град: училището, магазините за туристи, хижите със ски под наем и един супермаркет.

— Чудесно — измърмори Талия. — Няма автогара. Нито таксита. Нито пък агенция за коли под наем. Няма как да се измъкнем оттук.

— Ей там има едно кафе! — обади се Гроувър.

— Да, кафето не е лоша идея — кимна Зои.

— С кифлички — добави замечтано Гроувър. — И салфетки…

Талия въздъхна.

— Добре. Вие двамата идете за храна. А ние с Пърси и Бианка ще минем през супермаркета, хората там може да знаят какви автобуси минават.

Разбрахме се да се срещнем отпред след петнайсет минути. На Бианка като че ли не й се искаше да дойде с нас, но не възрази.

В магазина получихме всичката важна информация за Клаудкрофт: снегът не бил достатъчно за ски, гумените мишки струваха по долар и никой не можеше да си тръгне от града, освен ако не разполагаше с кола.

— Може да се обадите да си поръчате такси от Аламогордо, долу в подножието — предложи продавачът. — Само че ще му трябва поне час, за да стигне дотук. И ще ви излезе няколкостотин долара.

Той изглеждаше толкова самотен и унил, че за да го зарадвам, си купих една гумена мишка. След това излязохме и се спряхме отпред край стълбите.

— Прекрасно! — измърмори недоволно Талия. — Ще обиколя надолу по улицата да видя дали в другите магазинчета нямат някаква идея.

— Ама продавачът каза…

— Знам какво каза! — прекъсна ме тя. — Но предпочитам да ида да проверя.

Замълчах си. Знаех какво е да не можеш да стоиш на едно място. Всички полубогове имахме проблем със синдрома на дефицит на вниманието заради вродените си бойни рефлекси. Не можехме просто ей така да седим и да не правим нищо. Освен това подозирах, че Талия все още беше на тръни заради разговора ни за Люк от предишния ден.

С Бианка се спогледахме неловко. Честно казано, в компанията на момичета никога не съм се чувствал в свои води, а и с нея за първи път оставахме сами. Нямах представа за какво да си говорим, пък и на всичкото отгоре тя беше ловджийка и това още повече усложняваше нещата.

— Хубава мишка — рече тя.

Сложих я на парапета на стълбището. Може би така щеше да привлече нови клиенти в магазина.

— Харесва ли ти с ловджийките? — попитах.

Бианка притеснено облиза устни.

— Нали не ми се сърдиш, че реших да се присъединя към тях?

— Не. Щом си… щастлива.

— „Щастлива“ едва ли е точната дума, едва ли някой може да бъде щастлив, когато господарката Артемида я няма. Но наистина се чувствам добре с ловджийките. По-спокойно ми е. Сякаш всичко около мен се случва много по-бавно. Може би това е безсмъртието.

Огледах я внимателно, опитвах се да уловя разликата. Наистина изглеждаше по-самоуверена отпреди. И по-умиротворена. Вече не криеше лицето си под зелената шапка. Връзваше косата си на опашка и когато говореше, ме гледаше в очите. Потреперих — след петстотин, дори след хиляда години, Бианка ди Анджело щеше да изглежда по абсолютно същия начин, както днес. Можеше да води подобен разговор с друг полубог векове след моята смърт, но пак щеше да си бъде същата.

— Нико не разбира решението ми — добави тихо тя. Погледна ме, сякаш чакаше да види реакцията ми.

— Ще се оправи — отвърнах. — В лагера има много деца. И Анабет е отишла там съвсем малка.

Бианка кимна.

— Надявам се, че ще я намерим. За Анабет говоря. Късметлийка е, че има приятел като теб.

— Не че това й помогна много.

— Не се обвинявай, Пърси. Рискува живота си, за да спасиш мен и брат ми. Това беше страшно благородно. Ако не беше ти, едва ли щях да посмея да оставя Нико в лагера. Но като те видях, реших, че щом там има такива като теб, с Нико всичко ще е наред. Ти си добър човек.

Комплиментът ме изненада.

— Макар че те съборих на земята, за да ви открадна знамето?

Тя се разсмя.

— А, да, като изключим това, си добър.

Гроувър и Зои излязоха от разположеното на стотина метра от нас заведение, натоварени с чаши и книжни торби с кифлички. Не ми се искаше да ни прекъснат. Колкото и да беше странно, беше ми приятно да си говоря с Бианка. Тя не беше толкова лоша. Много по-лесно ми беше с нея, отколкото със Зои.