Рик Риърдън - Проклятието на титана

Замислих се. И преди се бях спускал по почти отвесен наклон, но това определено не ми беше сред любимите занимания. Обърнах се към Талия и видях, че е позеленяла. С нейния проблем с височините… нямаше да стане.

— Не — рекох, — нека тръгнем нагоре срещу течението. Ще намерим по-лесен вариант за спускане.

— Но… — понечи да възрази Гроувър.

— Хайде — прекъснах го аз. — Няма да ни стане нищо, ако повървим малко.

Талия ми хвърли благодарствен поглед.

Изминахме около половин миля, докато открием място, удобно за спускане към реката. На брега имаше затворен пункт за лодки под наем, в който оставих няколко златни драхми и бележка: „Взимаме две лодки“.

— Трябва да тръгнем нагоре по течението — рече Зои. Май сега за първи път си отваряше устата, откакто бяхме напуснали сметището, и гласът й прозвуча ужасно — дрезгав и пресипнал, все едно беше настинала. — Иначе ще се разбием в бързеите.

— Аз ще се погрижа за тях — успокоих я. Спуснахме лодките във водата.

Докато носехме греблата, Талия ме дръпна настрани.

— Благодаря ти за одеве.

— За нищо.

— Наистина ли можеш… — кимна към бързеите.

— Надявам се. По принцип се разбирам добре с водата.

— Ще вземеш ли Зои при теб? — помоли тя. — Опитай се да й поговориш.

— Едва ли ще й хареса.

— Моля те! Няма да издържа в една лодка с нея. Тя… започва да ме тревожи.

Хич не ми се искаше да се съглася, но кимнах.

Талия въздъхна облекчено.

— Дължа ти едно.

— Две.

— Едно и половина — усмихна се тя.

За миг си спомних, че всъщност я харесвах — стига да не ми крещеше. Талия се обърна и отиде да помогне на Гроувър да се качи в лодката.

В крайна сметка се оказа, че не е нужно да се опитвам да командвам течението. Щом се оттласнахме от брега, видях две ниади да ме гледат от водата.

Приличаха на обикновени момичета, излезли на разходка в мола, само дето бяха във водата.

— Здрасти! — обадих се аз.

Разнесе се бълбукане. Дали беше смях? Не бях сигурен. Не ми беше лесно да се разбирам с ниадите.

— Отиваме нагоре — продължих. — Дали не можете да…

И още преди да довърша молбата си, всяка от ниадите хвана по една лодка и започна да я бута нагоре срещу течението. Понесохме се толкова рязко, че Гроувър политна и падна, като вирна копита във въздуха.

— Мразя ниадите — измърмори Зои.

От водата се стрелна струя и я удари в лицето.

— Гадини! — извика Зои и грабна лъка си.

— Недей — спрях я аз. — Само си играят.

— Проклети водни духове! Така и не ми простиха.

— За какво не са ти простили?

Тя метна лъка на рамото си.

— Стари работи. Няма значение.

Носехме се доста бързо нагоре по реката, от двете ни страни се издигаха високи скали.

— Не си виновна за това, което стана с Бианка — рекох. — Аз бях виновен. Аз й позволих да отиде.

Предполагах, че така ще предизвикам Зои да ми се разкрещи и по този начин поне за малко да се измъкне от унинието си.

Но вместо това тя въздъхна тежко.

— Не е така, Пърси. Аз я насилих да тръгне на този подвиг. Бях нетърпелива. Бианка беше изключително силен полубог. И освен това имаше добро сърце. Мислех… мислех, че от нея ще стане добър предводител на ловджийките.

— Но нали ти си техният предводител?

Зои стисна ремъка на колчана. Изглеждаше адски уморена.

— Нищо на този свят не е вечно, Пърси. От две хиляди години водя ловджийките, а явно не съм поумняла особено, щом сега дори Артемида е в опасност.

— Не може да се виниш за това.

— Ако бях настояла да тръгна с нея…

— Мислиш, че би се справила с чудовището, което е успяло да надвие Артемида? Нищо не би могла да сториш.

Зои не отговори.

Скалите от двете страни на реката се извисяваха още по-високо. Дълги сенки падаха по водата и от тях лъхаше студ, въпреки яркото слънце над главите ни.

Несъзнателно извадих Въртоп от джоба си. Зои погледна химикала, в очите й се четеше болка и тъга.

— Твой е, нали? — попитах.

— Кой ти каза?

— Сънувах те.

Тя се взря изпитателно в мен. Бях сигурен, че ще ме обяви за луд, но вместо това ловджийката въздъхна.

— Направих го за подарък. И сгреших.

— На кого го подари?

Зои поклати глава.

— Не ме карай да ти кажа името му. Заклела съм се никога повече да не го произнеса.

— Държиш се така, сякаш би трябвало да го знам.

— Сигурна съм, че го знаеш. Нали всички момчета мечтаете да бъдете като него?

В гласа й се долавяше такава горчивина, че реших да не я притискам повече. Погледнах Въртоп и за миг се зачудих дали не е прокълнат.